Брант се усмихна накриво с пълното съзнание, че я е зяпнал като стар пръч.
— Улуците бяха пълни с листа и други боклуци. Чистя ги.
— Изглежда новият виконт е поел нещата в свои ръце. Къщата изглежда доста различна, действително твърде красива без заплетения, потискащ бръшлян.
— Благодаря ви, госпожо. Аз… ние се стараем, доколкото можем.
Дафни огледа мъжа по-внимателно, внезапно усетила странния му акцент. Беше много красив и й стана приятно, че й се усмихва.
— Вие приятел на лорд Ашърууд ли сте? Струва ми се, че говорите като американец.
— О, да, страшно сме близки… — Брант й протегна ръка. — Всъщност, ние сме един и същ човек.
Дафни премигна и пое ръката му, без да се замисли. Ръкостискането му бе топло и здраво.
— О, извинявайте! Някак си… не съм очаквала да се катерите по покрива. Вие сте футболистът.
— Точно така! — Той замълча за миг, стисна ръката й по-силно и добави: — Мисля, че няма нужда да питам за вашето име. Вие сте моята братовчедка Лусила Майтер, нали?
Лусила!
Тя му се усмихна леко и изтегли дланта си.
— Защо мислите така?
Брант пъхна ръце в джобовете на джинсите си и очите й проследиха движенията му. Тя преглътна. Красив мъж, и толкова добре сложен… Но си мисли, че съм Лусила! Той я възнагради с още една очарователна усмивка, а Дафни продължи да чака.
— Ами, всъщност, не се иска кой знае каква интелигентност от моя страна. Беше ми съобщено, че братовчедка ми Лусила е красавица, а аз, разбира се, съм виждал снимка на другата си братовчедка, Дафни.
Дафни си спомни за единствената си снимка в Златния салон и се намръщи. Грозна, грозна, грозна! И все пак, той нямаше нужда да е толкова…
— Доколкото разбирам, Дафни много се е променила — отбеляза тя, стисна здраво чантичката си и се помоли новопридобитото й самочувствие да не се изпари.
— Така ли? Е, предполагам, че както и при тази къща, всяка промяна би подобрила нещата. Добре ли я познавате?
— О да, всъщност твърде добре.
— Значи знаете също условията на скандалното завещание?
— Не, не съм спирала в Лондон, за да се срещна с господин Хъксли — поклати глава Дафни. — Леля Кл… искам да кажа, надявам се, че съвсем скоро ще го науча.
— Пълна скръб! — разсмя се Брант. — Е, доколкото имението Ашърууд без съмнение съвсем скоро ще бъде ваше, предлагам да се оттеглим в Златния салон. За съжаление, Стария гор… ъъъ… госпожа Мълроу в момента е в селото, така че не мога да ви предложа нищо освежително. — Той взе куфарите й, запъти се към отворената входна врата и добави през рамо:
— Скоро очаквам готвач. Госпожа Мълроу ми съобщи, че О’Тейли е офейкал с една каса от брендито на негова светлост.
За момент Дафни не помръдна, загледана след него. Какво искаше да каже с това, че Ашърууд скоро ще принадлежи на Лусила? Невъзможно! Имението бе негово, трябваше да бъде негово!
Влезе сковано в къщата и отначало не забеляза блестящия мраморен под. После премигна.
— Влезте, Лусила — покани я Брант. — Преди два дни довърших Златния салон. Започнах най-напред оттук, защото нямаше кой знае какво да се прави. Работя и в столовата. Надявам се, че ще одобрите промените, които съм направил. Ако не… — Той сви рамене.
Дафни не можеше да измисли какво да каже. Ако къщата бе на Лусила, защо той вършеше всичко това? Тя спря на вратата и се огледа. Голямата стая бе осветена от ясното зимно слънце. Стените бяха боядисани в кремав цвят, а от мебелите бяха останали само диваните и фотьойлите в стил „риджънси“ от началото на миналия век. Нямаше ги тежките махагонови мебели, които Дафни ужасно мразеше, както и купищата антики.
— Прекрасно е! — възкликна тя. — И килимите са съвсем чисти! Никога не съм си представяла, че са толкова красиви.
— Благодаря. Радвам се, че ви харесва. Аз самият съм изненадан, че станаха толкова хубави. Бях сигурен, че ще трябва да се изхвърлят… Хайде, дайте ми палтото си. — Той го свали от раменете й и го остави на един стол зад себе си. — Няма ли да седнете?
Дафни седна на любимия си стол — малък, с висока облегалка, тапициран със синьо кадифе, който преди смъртта на чичо Кларънс бе забутан в най-далечния ъгъл. Кръстоса крака, без да забелязва, че Брант ги оглежда сантиметър по сантиметър.
— Е — подзе той, като се помъчи да отмести очи към лицето й, — значи не знаете за своята добра съдба?
— Не, не знам. Надявам се, че вие ще бъдете така добър да ми кажете какво е завещанието.
Не прилича на жена, която не подбира мъжете, помисли Брант. Нито пък бе достатъчно възрастна, за да е преминала през трима съпрузи. Изглеждаше свежа като ранна утрин и…