— Завещанието?
— Извинете. Просто малко ме изненадахте. Знаех, разбира се, че сте… прелестна, но очаквах да сте по-възрастна.
— Грижа се добре за себе си — отвърна тя престорено весело. „Кажи му коя си, глупачка такава!“ Ала си замълча.
— А, завещанието… Не би ли трябвало да почакаме Хъксли старши?
— Не виждам защо е необходимо.
— Много е сложно, всъщност, според мен, е странно до невъзможност. В общи линии се свежда до следното: аз наследявам всички пари и имението Ашърууд, ако се оженя за братовчедка си Дафни Ашърууд.
— Да се ожените за Дафни! Но това е нелепо!
— Точно така мисля и аз — съгласи се Брант сухо. — Очевидно старият лорд Ашърууд е искал някой да поеме грижата за нея. Защо обаче направо не й е оставил пари, за да се грижи сама за себе си, ми е напълно непонятно. Макар че, доколкото разбирам, това момиче май няма представа какво да прави.
— Ами ако не пожелаете да се ожените за Дафни?
— А, тук вече става весело. Ако аз откажа, тогава вие, братовчедке, и една благотворителна фондация си разделяте наследството, а бедната Дафни остава на улицата с петстотин лири в джоба си. Ако пък тя откаже да се омъжи за мен, тогава и двамата не получаваме нищо и този път цялото наследство е ваше.
Всичко си дойде на мястото. Най-после ми се отвориха очите, помисли Дафни разстроено. „Чичо Кларънс бе споменал нещо в смисъл, че ще се погрижи за мен, обаче това! О, не, не може да е вярно! Леля Кло сигурно е знаела. Сигурно! Защо иначе щеше да настоява да ме промени от глава до пети?“
— За колко пари става дума? — попита тя.
— Ако сега не сте богата жена, Лусила, скоро ще бъдете. Наследството възлиза на четиристотин хиляди лири.
— Четиристотин хиляди! Защо тогава чичо Кларънс не изхарчи малко от тези негови скъпоценни пари за имението? Колко го молех да не го оставя да се разруши! Ох, такъв невъзможен старец! Иде ми да го удуша!
— Малко сте закъснели.
— Значи Дафни трябва да се омъжи за вас — повтори тя безизразно. — Но аз… тя дори не ви познава! И вие не я познавате!
— Не мога да кажа, че очаквам с особено нетърпение нашето запознанство.
— Това пък защо?
Брант сви рамене.
— Мисля, че е съвсем очевидно. Завещанието, нелепите условия на дядо ми, самата Дафни…
— Какво й е на самата Дафни? — чу се тя да пита остро.
— Както ви казах, виждал съм нейна снимка — отвърна Брант с обезоръжаваща откровеност. — Във всеки случай, не съм си представял така моята съпруга. Нито пък очаквам да е някаква изключителна личност… Чувал съм да говорят за нея като за „бедната сладка млада дама“.
Самодоволен, надут пуяк! Животно! Простак! Запасът й от обиди като че ли се изчерпа. Аха, долен тип! „И всичко това е вярно!“
— Е, ако нямате намерение да се жените за Дафни, защо си губите времето тук и вършите цялата тази работа?
— Не знам — искрено се изненада Брант и вдигна очи към нея. — Дори не исках да идвам в Англия. Имението изобщо не ме интересуваше, но когато го видях… — Сви рамене. — Сякаш съм бил тук и преди, може би много отдавна. Знам как трябва да изглежда. Звучи тъпо, нали?
— Не — възрази тя. — Ни най-малко. Приятно ми е, че сте оставили мебелите в стил „риджънси“. Те са ми любимите. Много пъти съм си представяла как се облягам грациозно на дивана, сякаш съм богата, красива дама от хиляда осемстотин и десета, облечена може би с мека муселинена рокля… О, сигурно си мислите, че съм луда!
Той й се усмихваше и в очите му светеше откровено одобрение и възхищение.
— Мисля, че никой от нас не е тъп или луд… — Стана и тръгна през стаята, а Дафни го гледаше. — Значи и вас къщата ви тегли?
— Да ме тегли? О, искате да кажете, че чувствам някакво привличане към нея? Е, да, и струва ми се, винаги съм го чувствала. Точно затова толкова се ядосвах, че чичо Кларънс я оставяше да се руши пред очите му — отговори тя и добави без никаква пауза: — Не приличате на виконт.
Брант пъхна ръце в джобовете си, от което джинсите му се смъкнаха по-надолу и Дафни усети как устата й пресъхва.
— Чакайте да дойде моят камериер, Уинтърспуун. Той сега сигурно се крие в някой килер и оплаква съдбата си, че аз съм един грозен и небрежен американец, но само почакайте до довечера. Издокарва ме, независимо дали искам или не.
— Уинтърспуун е тук! Колко хубаво!
Липсваше ми. Брант я погледна озадачено:
— Не знаех, че сте посещавали Ашърууд толкова често.
Дафни се помъчи да свие безгрижно рамене. Не можеше да повярва, че наистина води свободно разговор с мъж. Лусила би го направила, каза си тя. А Дафни би седяла свита, би изглеждала и би се държала като глупачка, която си е глътнала езика.