— Може би Дафни ще ви хареса — чу се тя да казва.
— На куково лято!
— Какво?
— Малко вероятно. Предполагам, че не съм много любезен, обаче си я представям доста застреляна.
— Застреляна ли?
— Американски жаргон. Извинете ме. Ако трябва да съм съвсем откровен, пуйка. Може би една много сладка пуйка, но все пак пуйка.
Дафни се разтрепери. Сама си си виновна, повтори си наум. Това е все едно да подслушваш. Никога не си чувала нищо хубаво за себе си. Ала пуйка?!
— А я си представете — подзе злобно, — само си представете, че според нея вие сте убит!
— Не убит, а застрелян — поправи я той. — Може и до сте права. Не би трябвало да говоря така пред вас, нейната братовчедка. Обаче съм бесен от цялата тази история! — Прекара ръка през косата си. — Ще останете ли тук? След като вие сте собственичката, сигурно трябва да спра с моите планове. Вероятно си имате ваши планове.
Горчивината в гласа му я сепна. Той наистина се бе влюбил в имението. Е, да върви по дяволите! Лусила щеше да получи „боклучарника“, както го наричаше. Тя рязко се изправи.
— Не, няма аз да решавам, мога да ви уверя.
— Казвам ви, че няма да се оженя за Дафни! Скоро ще се върна в Съединените щати и всичко ще бъде ваше.
— Нищо няма да бъде мое, защото аз не съм…
Откъм отворената врата се чу ахване:
— Госпожице! Божичко, дойдохте си! И само като ви погледне човек! Ах, каква хубавица!
— Здравейте, госпожо Мълроу — усмихна се Дафни на сияещата старица. — Радвам се да ви видя отново. Негова светлост ми каза, че и Уинтърспуун е тук.
Изведнъж Брант изпита много странно чувство. Нещо тук не беше наред, съвсем не беше наред. Погледна от Лусила към госпожа Мълроу и после обратно.
— Вие не сте ли Лусила Майтер? — попита той тихо и внимателно.
— Госпожа Майтер! — ахна госпожа Мълроу. — Ама разбира се, че не, милорд. Това е госпожица Дафни!
— Да — потвърди Дафни с убийствено спокойствие. — Застреляната пуйка.
Брант силно се изчерви и изруга под носа си много тихо и цветисто.
ПЕТА ГЛАВА
Седяха един срещу друг на официалната маса в столовата. Брант бе облечен според указанията на Уинтърспуун, в тъмен костюм и бяла риза. Дафни носеше тъмносива вълнена рокля, която леля Кло настоя да купят в Париж. Тя обгръщаше плътно тялото й и малките плисета, разтварящи се като ветрило от кръглата яка, допълнително подчертаваха великолепните й гърди. Не носеше бижута, защото нямаше. За пръв път не й се искаше да превие рамене напред. Хвърли към Брант възмутен поглед, който дълго бе упражнявала, и отпи от виното си.
Днес следобед излезе от стаята обидена и сега се виждаха за пръв път след онзи гаф. Той достатъчно се бе самобичувал и подлото й мълчание му играеше по нервите. Заговори я и гласът му бе студен като погледа му:
— Трябваше веднага да ми кажете коя сте всъщност. Поведението ви беше детинско, като на ученичка, която иска да пренапише сцените на Шекспир с всякакви глупави недоразумения и разменени роли.
Ръката й се сви около чашата. Колкото и да бе странно, за пръв път през двайсет и три годишния си живот не се чувстваше смутена или уплашена, че е сама в компанията на мъж. Беше прекалено бясна. Изпъна назад рамене и в резултат гърдите й не можеха да не привлекат вниманието му.
— Аз — заяви тя със също толкова леден глас — никога не съм смятала Лусила за кой знае каква красавица. — „Лъжа, долна лъжа! Ревнувах я от десетгодишна възраст!“ — От друга страна, милорд, вие се оказахте точно такъв, какъвто очаквах: безочлив, груб, самонадеян, нагъл, самодоволен…
— Е, май вече е достатъчно…
— … И освен това носехте отвратителни американски дрехи!
— Значи ви харесаха джинсите ми, а?
— Не знам как успявате да се наведете с тях! Нещо повече…
— Не си напрягайте мозъка за повече любезни прилагателни.
— Аз никога не си напрягам мозъка!
— Може би в конкретния случай бихте могли да го напрегнете малко повече. Повтарям ви, госпожице Ашърууд, че вашето поведение беше точно толкова неуместно, колкото и моето, не, дори повече. Освен това признавам, че се обърках.
— Трябва ли да тълкуваме думите ви като извинение? — попита тя мило.
— Тълкувайте ги както искате! — Той заби вилицата си в жилавия ростбиф. — Със сигурност обаче не можете да възразите срещу облеклото ми тази вечер. Уинтърспуун ме уверява, че изисканият английски лорд се облича за вечеря именно така.
— Дрехите — заяви тя — не правят лорда.
— Но дрехите — възрази той и погледна с нездрав интерес към бюста и — говорят доста за онова, което една жена може да предложи.