— Леля Кло ме обича. Всъщност тя ме заведе в Гърция веднага след погребението.
— Къде е леля Кло?
— В Лондон, струва ми се. Изпрати ме сама и каза, че има някаква работа с господин Хъксли.
— Аха…
— Какво „аха“?
Той дълго мълча и я гледа замислено.
— Онази снимка е ваша, нали?
— Да — призна Дафни. — Излъгах за Лусила. Винаги си е била красива, откак се е родила. Аз имах нужда да бъда променена и леля Кло се нагърби с това, както сигурно бихте се изразили вие.
— Никога нямаше да постигне такъв резултат, ако съставните части не ги е имало. Трябвало е само да ги открие и сглоби.
— Очите ми не са чак толкова зелени. По-скоро са с цвят на избелял лешник. Това са оцветени контактни лещи. Леля Кло настоя.
— Часът на истината най-после удари, а? А прекрасната ви коса? Да не е перука?
— Не, косата си е моя. Мосю Етиен я изруси.
— А дрехите?
— Леля Кло ме заведе в Париж.
— И това преображение веднага след погребението ли започна? — Тя кимна и Брант продължи: — Слушайте, Дафни, радвам се, че някой е държал толкова на вас, та да направи нещо. Очевидно просто сте имали нужда от един лек тласък.
— Много сте любезен.
— Не, напротив, справедлив съм! — Изведнъж се засмя: — Явно леля Кло е знаела на какво залага, както и Реджиналд Хъксли.
— Не разбирам — намръщи се тя.
— Още ли не разбирате? Представям си как двамата със Стареца — Хъксли старши — са скроили заедно цялата работа. Виждате ли, леля Кло е искала да ви даде шанс, да ви представи в целия ви блясък пред новия лорд Ашърууд…
— Това е… нелепо! Аз не ви познавам! Вие сте американец!
— Чудех се защо Хъксли толкова настояваше да остана в Англия — продължи той, без да обръща внимание на избухването й. — Развежда ме къде ли не, а после ме накара да дойда тук, в Ашърууд.
Дафни не можеше да отговори. Мислеше за думите му и знаеше, че е прав. Решили бяха да я нагласят като коледна пуйка и да я сервират на трапезата на новия виконт. Вдигна ръце и ги притисна към бузите си:
— Направо е ужасно! Ами че вие дори не ме харесвате!
— Така ли?
— Така! А аз мисля, че вие сте… е, няма да ви обиждам. Но къде оставам аз и моите чувства? — простена тя от яд и огорчение.
— Оу! Свършихте ли, милорд?
Брант хвърли объркан, нетърпелив поглед към госпожа Мълроу.
— Да — отговори кратко. — Свършихме. Кафето в Златния салон, ако обичате.
Дафни с мъка се овладя.
— Беше много вкусно, госпожо Мълроу, благодаря ви.
— Е, малка госпожице, не сте яли много — погледна госпожа Мълроу към чинията й.
— Сигурно заради всичките… вълнения — подхвърли Брант. — Идвате ли, Дафни?
— Направила съм ви малко пеещи магаренца, госпожице Дафни.
— Пеещи какво? — изненада се Брант и погледна към стария Горски дух.
— Това са кифлички. От тях се дебелее, обаче са страшно вкусни. Завийте ни ги, госпожо Мълроу, ще ги опитаме утре.
— Оу — съгласи се госпожа Мълроу и излезе, клатейки глава.
Дафни стана и пое протегнатата ръка на Брант.
— Може би ще ми обясните какво значи „Оу“? — усмихна й се гой.
— Това е дума за най-различни случаи и изразява всичко от страшно разочарование до голяма радост. Исках да ви кажа… — промълви след малко, чувствайки прекалено осезателно силната му ръка под дланта си, — че коридорът изглежда великолепно.
— Да, нали? Спрете за момент, Дафни.
Тя спря и го погледна въпросително. Брант я привлече към себе си, много бавно и много внимателно.
— Не сте твърде висока, дори с токчета. Въпреки това добре ми пасвате, направо чудесно. Вероятно би било идеално на бос крак. — Видя изненадата в разширените й очи, после несигурността. — Хайде — кимна той, — да продължим нашия разговор на кафе. — Когато Горския дух най-после излезе от стаята, Брант се разположи на дивана и предложи: — Няма ли да седнете? Мятате се като тигър в клетка. По-скоро като тигрица. Не че гледката не ми харесва, разбира се.
— Не, няма да седна! Прекалено съм ядосана.
— Така ли? В коридора изобщо не ми изглеждахте ядосана.
— Престанете да ме поднасяте! Вие сте осъзнали техния… заговор! Ами аз? Трябва да падна в ръцете ви и да ви моля да се ожените за мен? Та аз дори не ви харесвам!
— Доколкото си спомням — погледна я той внимателно, — беше ми казано, че сте ужасно стеснителна. Странно, но не съм забелязал във вас никаква стеснителност. — Освен когато те привлякох към себе си…
Дафни се приближи до него, сложи ръце на кръста си и наведе глава.
— Прав сте — подзе тя озадачено — Аз съм стеснителна, ужасно свита, както споменахте. Поне винаги съм мислила така. Чичо Кларънс често ме наричаше срамежливо паунче. Не разбирам…