— Предполагам, че неволното ви превъплътяване в ролята на жената-вамп — Лусила, когато се запознахме, ви е помогнало да преодолеете своята стеснителност. А после ми бяхте толкова сърдита, че забравихте да се държите като старата Дафни. Между другото, чичо Кларънс е бил пълен глупак.
Тя се намръщи и махна с ръка.
— И все пак защо е написал така завещанието си? Може би е знаел, че не сте женен, ала сигурно имате приятелки.
— Да, но никоя не е много сериозна. Без съмнение чичо Кларънс е поработил над мен. Както ми подметна Харлоу, той сигурно е бил убеден, че това е идеалният начин да осигури в имението Ашърууд да топуркат британски краченца. Вие, доколкото разбирам, сте истинска британка?
— Да — отговори Дафни разсеяно, строполи се на един фотьойл и кръстоса крака. — Какво ще правим?
Май ще трябва да се омета от Ашърууд и от Англия колкото може по-скоро, помисли Брант и едва откъсна очи от умопомрачително дългите й крака. Вместо това каза студено:
— Да не се тревожим за това сега. Вие току-що пристигнахте. Може би ще успея да ви привлека за помощник? Тук има толкова работа.
— В къщата на Лусила? Защо да си правим труда? Още щом получи наследството, тя ще я даде под наем или ще я продаде.
— Вероятно сте права. Но аз мога да не се върна в Съединените щати още един месец. Приятно ми е да работя върху къщата. Освен това се обзалагам, че и вие ще имате някои страхотни идеи.
— Защо се обзалагате?
— Защото я обичате — отвърна той простичко. — Сигурно сърцето ви е боляло да я гледате как се руши и запада.
— Отзад засадих розова градина. Сега не прави впечатление, ала почакайте до пролетта.
— Корени — отбеляза Брант.
— Да, разбира се, розовите храсти имат корени.
— Не — усмихна се той и стана. — Имах предвид корените на човека, там, откъдето е.
— А вашите корени са в Съединените щати, нали?
— Не съм съвсем сигурен. Всъщност, в момента не съм сигурен за цял куп неща. Готова ли сте да се изнасяте?
— Накъде да се изнасям?
— Да си легнете, да спите.
— Да — отговори Дафни откровено. — Бих искала да си легна. Денят беше много поучителен, нали?
— Невероятно поучителен — съгласи се Брант. — Да имате случайно някаква представа къде мога да намеря резервни части за ризници?
Тя избухна във весел смях.
— И аз дълго съм се чудила. Казвах на чичо Кларънс, че искам да ги поправя, да взема части от един рицар, за да събера друг. — Замълча за миг и очите й проблеснаха тъжно. — И не ми каза.
— Скапан чичо Кларънс — заключи той.
— Като скапан сандвич ли?
— Като проклет и гаден чичо Кларънс и нека да забравим за него.
— Вие, янките, имате много странен начин на изразяване — усмихна се Дафни. — Това скапано, онова скапано, и означава все различни неща. Как се оправяте?
— Специално този израз — обясни Брант — наистина има много значения. Има обаче един друг, който надминава всички останали.
— И кой е той?
— Може би някой ден ще ви го кажа…
ШЕСТА ГЛАВА
— И ти имаш очи да говориш за моите джинси!
Подигравателният глас на Брант накара Дафни рязко да спре пред вратата на оръжейната. Изведнъж се почувства като на сцена.
— О, не съм искала да те обидя… — Идеше й някак да се скрие, но не знаеше къде да сложи ръцете си.
— Сигурно — съгласи се той и възпитано се изправи. Очите му пробягаха от пухкавия й кремав пуловер до новите модерни джинси, които носеше. Не „носеше“, помисли Брант, замаян от гледката. А изпълваше. Безкрайни бедра, прекрасни форми, никакви тлъстини, никакви… Тръсна глава: — Готова ли си за закуска?
Тя кимна и подхвърли:
— Може би госпожа Мълроу ни е сложила от нейните пеещи магаренца?
— Боже опази!
— Или пък птичи гнезда, или фрегати, или пък…
— Защо не просто яйца с бекон?
— Невъзможно! Прекалено е провинциално. Мисля, че бих предпочела ангели на кон.
— Печелиш — усмихна се той в блестящите й очи. — Добре, какви са тези ангели на кон?
— Стриди, увити в бекон. Обаче ако вместо стриди сложиш сушени сливи и лютеница, стават дяволи вместо ангели.
— Какво ще кажеш за комбинация от двете? Прекалено много от едното или от другото би било досадно.
— Имам странното чувство, че вече нямаш пред вид стриди.
— Не, а ти не си досадна. Ни най-малко.
Изведнъж Дафни му се усмихна ослепително, показвайки малките си бели зъби.
— Нито пък съм срамежлива — похвали се тя и му намигна.
Искаше му се да я целуне, да обвие ръце около кръста й и нагоре, под пуловера. Искаше му се…