— О, не! — простена драматично. — Пак мокри препечени филийки!
— Шшт! — прихна Дафни. — Госпожа Мълроу ще те чуе. Старата Мади се старае, Брант, наистина се старае.
— Надявам се, че днес новата готвачка най-после ще дойде. Уинтърспуун обеща да я посрещне на гарата. Тогава ще можем да се освиним.
— Как да се освиним?
— Да се наядем като прасета, да се натъпчем.
— Не можем. После няма да можем да си влезем в джинсите. Леля Кло ме предупреди, че когато ги нося, мога само да пия чай.
— Има нещо вярно… — Бих предпочел да си без тях.
— Вали — забеляза Дафни, загледана през запотените прозорци.
— Имаме достатъчно работа в оръжейната. Какво ще кажеш да оправяме заедно ризниците?
— С удоволствие.
Тя замълча и започна да пуска хапки хляб в чая си — чай с мляко, както с ужас забеляза Брант.
— Какво има? Да не би джинсите да са ти прекалено тесни?
Дафни се усмихна, но само за миг.
— Лусила. Може би не бива да променяме нищо, след като Ашърууд ще бъде неин.
— Така е — съгласи се той и изненадващо добави: — Харесва ми косата ти. — Тя се усмихна нерешително, като че ли изненадана от комплимента. — И чистото ти лице.
Чистото й лице помръкна.
— Искаш да кажеш, че приличам на целомъдрена ученичка?
— Не, нямах това предвид. Не обичам силно гримирани жени. А ти си щастлива, защото изобщо нямаш нужда от грим.
— Слагам си молив за вежди — съобщи Дафни и вирна глава. — Без него веждите ми са прекалено светли. Леля Кло ми каза така.
— Трябва да те погледна по-отблизо, за да видя дали ми харесва.
Тя си спомни с пълни подробности как той беше много близо до нея снощи и сърцето й заби по-бързо.
— Играеш си с мен — погледна го укорително.
— Аз? В никакъв случай. Просто се опитвам да ти повдигна самочувствието. — Както ми се иска да ти смъкна джинсите, добави наум. Как можеше да се чувства като разгонен бик? Дафни — странно име, несъмнено бе прелестна, но да вземем например Марси. Е, че беше красива, беше, със съвършено тяло… ала за нея не съществуваше никой друг, освен самата тя.
— Брант, какво е това американски футбол?
Той се усмихна и размаха вилицата си към нея.
— Футболът и бейзболът са двете най-популярни американски игри. Струва ми се, че прилича на ръгби, макар че не знам кой знае какво за ръгбито.
— Аз също, значи сме квит. И какво правиш ти във футбола?
— Централен защитник съм. — Господи, откъде да започне? — Знаеш ли какво, Даф, ще се обадя на майка ми и ще я помоля да изпрати един-два филма с мои мачове. Нали можем някъде тук да наемем прожекционен апарат?
— Разбира се, да не сме в пустинята. Ти известен ли си? Като филмова звезда?
— Е, не всички ме познават, но съм доста добър в това, което правя.
— И го обичаш.
— Да, наистина. Много. Обаче вече остарявам.
— Остаряваш! Каква глупост! На колко си? На тридесет?
— На тридесет и една. Във футбола на тази възраст се приключва. Това е доста груб спорт. И с всяка година аз ставам все по-стар, а моите съперници все по-млади. Вероятно ми остават още четири-пет години, ако не получа някакви сериозни травми.
— О, не! Нараняват ли те?
Брант се усмихна тъжно.
— Противниковият отбор най-много обича да смаже централния защитник. Тоест — преведе той бързо, — целта им е да не ми позволят да пазя наказателното поле. Ако успеят да ме погребат под цяла купчина тела, значи са успели.
— Наранявали ли са те някога?
Брант несъзнателно сви ръката, с която хвърляше.
— Рядко. Моите съотборници добре ме пазят.
— Звучи ми като битките между римляни и християни.
— Малко, нали? В началото на кариерата си бях централен защитник на един вечно падащ отбор. Обикновено през целия сезон се влачех натъртен. Не много, всъщност — добави бързо той, като видя как очите й потъмняха от съчувствие. — Знам, че ти е трудно да го разбереш, преди да видиш играта. Тогава ще ти обясня всичко, става ли?
Тя въздъхна и се облегна назад.
— Докато ти си играл футбол и си правил пари, аз гниех тук и се чудех какво ще стане с мен, когато чичо Кларънс умре.
— И все още се чудиш?
— Разбира се, ти не би ли? В края на краищата, петстотин лири няма да ми стигнат за дълго. А аз нямам никаква професия.
В гласа й нямаше и нотка на горчивина и самосъжаление, както би очаквал. Брант безгрижно предположи:
— Сигурно ще се омъжиш за някой симпатичен млад англичанин.
— Ще ми липсва розовата ми градина — продължи Дафни, без да обръща внимание на думите му.
— Иска ми се да я видя.
— Не днес. Нямам достатъчно голяма омбрела, за да не се удавим.
— Омбрела?
Тя изглеждаше изненадана.