— Защо не? — пламна от гняв Дафни. — В края на краищата, или това… или търговско училище! Ще повикам госпожа Мълроу да ти покаже стаята ти.
— Брак по сметка, скъпа. Наистина, каква ужасна мисъл.
— Ти самата не си ли го правила три пъти?
— Е, не, скъпа, не напълно. И тримата ми съпрузи бяха забележително мъжествени, нали разбираш. Също като Брант. Сигурно знае всички хитрости, с които да накара една жена да припада по него.
— Извини ме, Лусила.
— Запомни — извика Лусила след нея, — Брант е много опитен с жените. Надявам се да не заприличаш на глупачка заради него. Сериозно, скъпа, внимавай. Не ти ли е завъртял вече главичката, поне малко?
Не, само ме накара да се чувствам много добре!
Дафни излезе от столовата и веднага се качи горе да се преоблече в джинси и пуловер. След това намери Брант да се труди върху входната врата.
— Здрасти — погледна я той бързо. — Оцеля ли след първия залп?
— Какво значи залп?
— Бързо стрелящи оръдия.
Тя прехапа устни, помълча и ненадейно попита:
— Трябват ли ти пари, Брант?
— А, това си е направо канонада. Не, всъщност имам достатъчно пари.
— Но аз съм чувала, че американците приемат парите за нещо като бог, че те никога не са им достатъчни.
— Не знаех, че тази гледна точка се ограничава само до Съединените щати. Както добре знаеш, Даф, наследството е около четиристотин хиляди лири. Почти половин милион долара. Не е шега работа. Би ли ми подала онова парче шкурка?
— Това нещо ли? Лусила е много красива.
— Да, красива е. На колко години е, между другото?
— Мисля, че към тридесет.
— Чуй ме, Даф. Тя има грандиозна потенциална инвестиция, която изцяло зависи от това, какво ще решим ти и аз. Не я оставяй да те дразни. Ако ти беше на нейно място, сигурно щеше да правиш същото. — Усмихна й се. — Само че не толкова добре.
Дафни въздъхна:
— Защо се чувствам, сякаш отново съм на тринайсет години и съм дебела, грозна и старомодна?
— Тя е доста добра. Защо просто не седиш и не се наслаждаваш на номерата й? Може да научиш нещо полезно.
— Малко си циничен, не мислиш ли?
— Да, малко. Просто искам да те накарам да се замислиш и да не вземеш да се мусиш и отбраняваш. Ти си умна, доста умна.
— С други думи — промълви Дафни бавно, — ти искащ да я държа в… неизвестност?
— Нямах предвид тъкмо това. Но просто би могло да бъде забавно. И не се безпокой за бъдещето си. Няма да те оставя да умреш от глад. Ще се погрижа да ти помогна да се заемеш с това, което искаш.
— Чудесно — измърмори тя под носа си. — Не, Брант, благодаря ти. Мисля, че е време сама да се погрижа за себе си.
Дафни се отдалечи. Чу как стърженето на шкурката по дървото спря и разбра, че той гледа след нея.
Колкото и Брант да намираше Лусила за забавна, тя изобщо не можеше да се сравни с леля Кло. Леля Кло замечтано огледа с голям интерес всеки сантиметър от него. През масата с вкусен обед, приготвен от госпожа Уулси, той забеляза, че тя е висока жена с едър кокал, с голям нос и брадичка и с проницателни сини очи, които светваха замислено, щом го погледнеха. Носеше прошарената си червеникава коса като майка му, в класически кок. Имаше остро чувство за хумор и очарователна усмивка. Гласът й бе прекрасен, реши Брант, докато я слушаше как говори за пътешествието си.
— Ах, какво удоволствие беше Париж! През цялото време беше облачно и ръмеше, ала няма значение. Какво облекчение е да се върна у дома. В лоното на семейството, така да се каже. Трябва да ти призная, Брант, че ти си точно какъвто очаквах.
— Надявам се, че не си имала кой знае какви очаквания, лельо Кло — засмя се той. Беше пристигнала само три часа след Лусила и Брант се чудеше дали нарочно не бе избързала, знаейки, че Лусила ще направи всичко възможно, за да вгорчи живота на нейното пиленце Дафни.
— Скъпо момче — отвърна Кло, обзета от искрено съжаление, че не е трийсет години по-млада, — когато човек живее толкова дълго, колкото мен, се научава да бъде предпазлив в очакванията си. Снимките помагат, разбира се. Обичам мъжете да са облечени официално за вечеря. Много е елегантно.
— Колко време ще останеш тук? — попита я Лусила. Гласът й бе точно толкова умрял, колкото и ентусиазмът й. — Сигурно в Глазгоу те очакват с нетърпение.
— Какъв отличен стрелец би била ти в една битка, Лусила. Какъв точен огън, какво… Е, да, знаеш ли, мислех да отида до Америка. Ще почакам, разбира се, докато Дафни се устрои.
Брант премигна от двусмислените думи. Лусила изскърца със зъби. Дафни забеляза:
— Няма да чакаш дълго, лельо.