— Да — съгласи се Лусила. — Всички ние ще я пренесем в един хубав апартамент в Лондон. Изобщо няма да е дълго.
— Може би ще се изуча за дърводелка — подхвърли Дафни. — Днес видях как се рендосва врата.
— Или — добави Брант, — би могла да работиш и в Британския музей и да поддържаш ризниците им във форма.
— Сигурна бях, че това е било твоя идея, Дафни — намеси се Лусила. — Както вече споменах, аз бих ги изхвърлила.
— О, не знам — обади се Брант. — Подозирам, че новият собственик на Ашърууд може да има вкус към антиките.
Кло му се усмихна мило:
— Действително, скъпо мое момче.
— Но нищо не е сигурно, нали? — добави той, за да я поохлади.
Съжаляваше, че не си бе държал езика зад зъбите, защото Лусила му подари още една от своите патентовани интимни усмивки. Дали не трябваше тази нощ да си заключи вратата? Брант набоде на вилицата следващото парче от вкусния йоркширски пудинг и се заслуша в добре отработената размяна на любезности между леля Кло и Лусила.
— Как е скъпият ти трети съпруг, Лусила?
— Оставих го, по дяволите. Бих се заклела, че знаеш.
— Немците са толкова жестоки и властни, не мислиш ли?
— Всъщност, Карл беше голям сладур. Обаче — добави тя и изстреля към Брант една захаросана усмивка, — беше прекалено стар за мен. Ами че дъщеря му беше на възрастта на Дафни, а синът му Дитер е толкова ревнив младеж…
— И е на възрастта на Брант?
— Всъщност малко по-възрастен. Само се надявам да не ме преследва дотук.
Брант наблюдаваше Дафни изпод полупритворените си клепачи. Тя се ровеше в пресния грах в чинията си, почти не ядеше и говореше още по-малко. Изглежда се бе превърнала в старата смотанячка — отчуждена, свита, със смачкано самочувствие. Искаше му се да я раздруса, да я грабне в прегръдките си и да я успокои. Не! Ако имаше малко мозък, трябваше да си замине още утре. И то рано-рано.
— Първокласна вечеря, бих казала — заключи леля Кло. — Ще изпием ли кафето си в хола?
Трябва да хвана Дафни насаме, помисли тя, щом я видя как става от стола си и излиза от столовата като осъден към бесилката си. Трябва да й набия малко ум в главата.
За нейно най-голямо удоволствие Брант я изпревари:
— За съжаление ние с Дафни нямаме време за кафе. Отиваме в селото на кино. Готова ли си, Дафни?
Тя замръзна насред крачка. Не бе сигурна, че е чула добре. Та той я спасяваше! Обърна се и му се усмихна ослепително:
— Само да си взема палтото! — Изскочи навън и почти се затича по стълбите.
— Надявам се, че ще ни извините, скъпи дами, задето първата ви вечер ви оставяме сами.
— Ни най-малко — засия Кло. — Ни най-малко.
Лусила се намръщи, но само за миг, после каза с едва доловима нотка на изискано разочарование:
— Човек трябва да изпълнява обещанията си. Много мило от твоя страна, че се грижиш за Дафни.
Дафни се гледаше в огледалото. Не приличам на лелка, каза си тя. Няма да й позволя да ме накара да се чувствам като дрипла. Няма!
Ала когато се върна долу, Лусила се смееше и ръката й беше върху рамото на Брант. А той, да го вземат дяволите, й се усмихваше!
— А, ето те и теб, скъпа — обърна се Лусила и я изгледа одобрително. — Колко е хубаво палтото ти. Винаги съм мислила кафявото за много траен цвят, а вълната за ужасно досадна. Е, Брант, няма да я задържиш много до късно, нали?
Сякаш съм някакво бавноразвиващо се хлапе!
Леля Кло я прегърна бързо и прошепна в ухото й:
— Да не си посмяла да обръщаш внимание на нищо, което тя казва, миличка! Ти си очарователна, не се съмнявай!
— Готова ли си, Даф?
— Да. Лека нощ, Лусила. Лека нощ, лельо Кло.
Вечерта бе ясна и студена. Луната осветяваше пътя.
— Винаги съм обичал трайните неща — усмихна й се Брант. — Би ли карала ти? Все още нямам доверие в себе си на обратната страна на шосето. Тя кимна и седна зад кормилото.
— Прекрасна вечер — забеляза без връзка.
В отговор той въздъхна и облегна глава на кожената седалка.
— Какво става, Брант? Истинска канонада, а?
— Определено — съгласи се той, без да отваря очи. — Никога досега не съм се чувствал като паток насред ловния сезон.
А аз съм един от ловците, помисли Дафни и неочаквано посърна. Сигурно ни мрази всичките.
— Какъв филм искаш да гледаш? — попита го тя, забравила, че има само едно кино.
— Включи отоплението и да паркираме.
— Да паркираме? Искаш да кажеш, да спрем колата?
Брант й хвърли дълъг ленив поглед.
— Да, намери някое хубаво местенце с приличен изглед и спри.
Тя продължи да кара мълчаливо.
— Казах ти, че не трябва да оставяш Лусила да ти лази по нервите.