Той стисна зъби. Как смееше тя да се държи така! Да я вземат дяволите! Да го обвинява, че е като някакъв самонадеян шейх с харем! Искаше да й помогне, да я накара да осъзнае колко много би могла да предложи, да… Тихо, много тихо каза:
— Съмнявам се дали знаеш какво да правиш и с петдесет лири. Съмнявам се дали можеш да познаеш една чекова книжка, ако ти падне на главата. Едва ли ще изкараш повече от седмица сама. Искаш петстотин лири, така ли? Добре, ще ги имаш.
ОСМА ГЛАВА
Брант отвори тихо вратата на спалнята си, без да си прави труда да включи осветлението. Все още бе ядосан на Дафни — смешно средновековно име — и глупавите й обвинения. Но пък защо ли трябваше да му пука? Изобщо не беше негова работа какво ще прави тя с живота си. По дяволите, той щеше скоро да си бъде у дома и да се е отървал от всички тях!
Да вървят по дяволите!
Включи старинната настолна лампа с дебели червени пискюли и методично започна да се съблича. Добре поне, че Уинтърспуун не го чакаше. Мисълта, че камериерът може да му помага да си свали панталоните бе съсипваща.
— Знаех си, че титлата ще ти стои много добре.
Пръстите му замръзнаха върху ципа. Обърна се бавно и видя Лусила, облечена в нещо копринено, сигурно пижама, и с дръзка усмивка на устните.
— А какво би казала за титла и панталони?
— Звучи ми като име на картина. Можем да те сложим в рамка и да те окачим в картинната галерия на Кралската академия.
Брант й се усмихна:
— Какво правиш тук, Лусила?
Тя сви рамене и едната презрамка се смъкна от прелестното й рамо. Изведнъж той си представи Марси на вратата на банята му, след като и двете й презрамки бяха паднали и на нея не остана нищо, освен подмамващата й усмивка.
— Дойде ми наум, след като те видях на живо, разбира се, че има много повече възможности, така да се каже, освен простите, които ни се предлагат.
— Мисля, че е по-добре да ми обясниш какво имаш предвид.
Лусила отново сви рамене, ала за късмет на душевното и физическото му спокойствие, другата презрамка си остана на мястото.
— Ти обичаш тази къща — заяви тя простичко.
— Да — съгласи се Брант. — Наистина я обичам. Не съм сигурен защо, но е така. Като че ли — продължи замислено, опитвайки се да облече чувствата си в мисли, — къщата ме е чакала, като че ли има нужда от мен, точно както аз имам нужда от нея. — Корени, би казала майка му.
— Имението има нужда и от много пари, за да се възстанови до предишния си блясък — забеляза Лусила сухо и му отправи един странен поглед, какъвто той бе сигурен, че заслужава. Наистина не беше много нормално. Та то бе само купчина тухли, камъни и стъкла… Не трябваше да забравя и за комините, които отдавна плачеха за почистване.
— И това е вярно.
— Аз ще наследя имението и повече от достатъчно пари.
Само ако аз не се оженя за Дафни.
— Разбирам — вметна късо Брант.
Тя за миг прехапа устни, сякаш не бе сигурна как да продължи.
— Мисля — продума накрая, — че ние с теб бихме могли да обединим усилията си.
— По какъв начин, Лусила?
— Струва ми се, че за начало би ни дошла добре една ваканция например до Южна Франция. Може би Сан Тропе или Ница.
— За да се опознаем по-добре ли?
— Много по-добре. Бихме могли и да открием, че си допадаме. Според мен ти си мъж, който оценява когато една жена знае какво иска, когато една жена може да ти достави удоволствие и в същото време да те цени. Ти си много хубав мъж, Брант.
И ще изглеждам страхотно до теб.
— Благодаря — произнесе той на глас.
Лусила дойде по-близо — по-скоро се плъзна, помисли Брант, като я гледаше как спря само на сантиметър от него и сложи ръце на голите му гърди.
— Много хубаво — промърмори тя и леко го потупа. Едната й ръка се вмъкна под шортите му.
— Лусила! — Той хвана ръката й и я отмести. — Мисля, че не е много добра идея.
— Защо?
Тя облиза долната си устна с език.
Защото Дафни ще разбере и ще я заболи.
— Боли ме главата — отвърна Брант.
Лусила избухна във весел смях, ала не се отдалечи.
— Е, помисли си все пак, Брант! Струва ми се, че бихме могли да направим чудесна комбина. — Той не каза нищо и челото й леко се сбърчи. — Дафни, нали знаеш — продължи тя с искрен тон, — е много английски тип момиче. Жалко, че чичо Кларънс я държеше толкова изкъсо, обаче какво може да се направи? Не мога да си я представя в Южна Франция, а в Америка ще се почувства загубена като агънце и ужасно нещастна. Знаеш колко е срамежлива.