— В Гърция май се е чувствала добре — забеляза Брант безразлично.
— Защото леля Кло е била до нея и й казвала какво, кога и как да направи. Но в твоето общество? В твоя приятелски кръг? Не, изобщо няма да стане. По никой начин.
Дафни не е чак толкова срамежлива, помисли той. Не преди ти да дойдеш. Искаше да я увери, че Дафни не е притеснителна, ала ръцете на Лусила се плъзгаха нагоре по раменете му.
— Аз сериозно съм решила да се погрижа за малката Дафни. Не трябва да изпитваш угризения.
Тя се надигна на пръсти и го целуна. Брант чувстваше как езикът й опитва стиснатите му устни, чувстваше как тялото й се притиска към неговото и откликна, но само за миг. Дишаше малко тежко, когато я хвана за раменете и я отдалечи от себе си.
— Тази нощ мога и да не те оставям сам, Брант — промълви Лусила тихо. Очите й светеха в полумрака.
Той вече се бе овладял. Та това бе смешно, по дяволите! Не желаеше да прави любов с Лусила. Искаше да се люби с… О, не, не искаш!, едва не изкрещя. О, не!
— Не — рече накрая. — Мисля, че трябва да си вървиш.
— А, бях забравила за главоболието ти. Ще си помислиш ли за онова, което ти казах?
— Можеш да бъдеш сигурна.
Не помръдна, докато тя не затвори тихо вратата зад гърба си.
— Кафето ви, милорд.
Брант отвори едно око и видя Уинтърспуун, който стоеше търпеливо до леглото му и държеше в протегнатите си ръце табла.
— Май нещо не ме одобряваш — прозя се той.
— Вие сте американец, милорд.
— Съгласен съм. В такъв случай кафето трябва да е черно и силно и от него да ми пораснат косми на гърдите.
— Космите ги има, милорд. На гърдите ви, де… Значи мога да приема, че кафето е както трябва.
— Нямаше нужда да ми го носиш в леглото, Уинтърспуун — продължи Брант, надигна се и се облегна на високите възглавници. — Можех да отида в столовата.
— Мисля, че това не би било много добра идея, милорд.
— Какво имаш пред вид?
— Доста неща, милорд, но моята работа е да… да ви предпазвам от неприятности.
— Неприятности, а? Да не би вече да хвърчи перушина? Чудесно кафе. Добре ми дойде.
— Да хвърчи перушина? — Уинтърспуун сви рамене и Брант помисли, че изглежда точно както трябва да е изглеждал Джийвз, когато Бърти изтърси нещо не на място.
— Не бих се изразил точно така, милорд. Ала ако говорите за дамите, предлагам да си останете в стаята малко по-дълго.
— Толкова ли е зле? Е, какво правят там?
— Струва ми се, милорд — отговори Уинтърспуун внимателно с очи, приковани в пространството над лявото рамо на Брант, — че госпожа Спаркс обвиняваше госпожа Майтер, че се опитва да… — Той се изкашля и погледна към небето.
— Какво се опитва, Уинтърспуун?
Веселата усмивка му спечели един укорителен поглед.
— Госпожа Спаркс снощи видяла как госпожа Майтер влиза във вашата стая, милорд.
— Аха… — Усмивката му внезапно угасна и той замръзна.
— А госпожица Дафни беше ли там?
— Да, милорд.
— О, не! По дяволите! — Брант отметна завивките, разливайки остатъка от кафето. Уинтърспуун бързо му подаде халат, забил поглед в адамовата му ябълка.
— Бях ви приготвил пижама, милорд.
— Не понасям пижами — отсече Брант и намъкна халата.
— Забелязах, милорд. Негова светлост, старият лорд, много харесваше тази пижама. Всъщност никога не я носеше. Пазеше я за специални случаи, предполагам. Приготвил съм ви ваната, милорд.
— Бих дал цяло състояние за един душ — изръмжа Брант. — Кой иска да седи в собствената си мръсотия?
— Не мога да кажа милорд. Какво облекло бихте желали?
— Просто джинси, риза и гуменки. Имам много работа и няма защо да обличам смокинг.
— Много добре, милорд.
Тридесет минути по-късно Брант влезе с доста провлечена стъпка в столовата. Там беше само леля Кло и, както се сети, го чакаше.
— Добро утро — поздрави той.
Тя го изгледа.
— Благородството иде от държането.
— Не съм спал с Лусила.
— Не си ли? Лусила не създаде такова впечатление.
— Казах й, че ме боли глава.
Кло беше готова да му се разсърди, но нотката на спокойна, тъжна прямота в гласа му я накара да избухне в смях.
— Значи не си! — ахна тя. — Колко прекрасно! Какъв неочакван обрат!
— Простено ли ми е?
Кло клатеше глава:
— Ех, защо господин Спаркс — покойният ми съпруг, нали знаеш, — защо той нямаше твоето чувство за хумор! Когато не искаше да прави… е, ами… Да, момчето ми, простено ти е. Седни. Госпожа Мълроу остави закуска за теб. Аз — добави тя галантно — с удоволствие ще ти я сервирам.