Все още смеейки се, му подаде чиния с пържени яйца, няколко резенчета хрупкав бекон и нещо друго, което той не успя да познае.
— Какво е това?
— О, херинга. Пушена херинга.
Брант предпазливо опита и кимна одобрително:
— Разкажи ми за господин Спаркс — помоли той и й се усмихна по момчешки закачливо.
— Не бъди нахален, момко. Кажи ми сега, какво смяташ да правиш?
— Смятам днес да залепя нови тапети в тази стая. Сам ги избрах.
— Не питах за това — намръщи се Кло. — Какъв цвят тапети? Надявам се, нещо светло? Винаги съм мразила тези мрачни шарки. Толкова потискащо, ала татко не щеше и да чуе. Не слушаше и Дафни.
— Светложълти, с бяло и светлосиньо. Надявам се, че с тях стаята ще изглежда красива и просторна, идеално място за херинги. Къде е Дафни?
— Излезе да язди. Стаята ще стане много уютна.
— Не е могла да издържи на огъня, а?
— Ако с глупавия си американски жаргон искаш да кажеш, че е разстроена, да. Свикнала е, когато е разстроена, да се усамотява. Трябва да се отучи от този навик.
— И, разбира се — отсече Брант направо, — ти искаш аз да я отуча.
— Естествено, моето момче. Ти не си глупав. Поне не създаваш такова впечатление. Разбира се, може и да се лъжа. Спомням си какво мислех за господин Спаркс, когато ме ухажваше. Е, през първата ни брачна нощ си промених мнението. Знаеш ли какво направи той?… Не, ти не си глупав. Искам да се ожениш за нея. Тя ще ти бъде много добра съпруга. Освен това обича имението. Мразеше само чичо си Кларънс, но имаше защо.
— Кло, аз дори не познавам Дафни, а тя не познава мен — обясни Брант много спокойно. — Нещо повече, тя е истинска англичанка, а аз съм стопроцентов американец. Освен това…
— Винаги съм казвала, че противоположностите се привличат — прекъсна го Кло. — Ще си подхождате. Ти ще й помогнеш да порасне, а тя ще те накара да се чувстваш горд. Дафни е истинска дама, нежна, мила и с чувство за хумор. Най-изразено, наистина, когато не е… как го казвахте вие янките? О, да, когато не е в огъня.
Брант преглътна яйцата и бързо изпи половин чаша портокалов сок.
— Не, не точно така. Казва се, че не може да издържи на огъня. Между другото, снощи Дафни направо ми заяви, че според нея аз съм един самонадеян простак и тя не иска да има нищо общо с мен. Мисля, че ако можеше, би ме ударила. Иска аз да откажа да се оженя за нея, за да получи петстотин лири вместо сто.
— Такава страст у моето малко пиленце! Много съм доволна.
Брант можа само да се вторачи в нея.
Тапетите бяха залепени и столовата изглеждаше фантастична, поне според скромното мнение на Брант. Цяла сутрин го оставиха на спокойствие да си свърши работата и очакваше, че сега ще му стане приятно. Къде ли е Дафни, чудеше се за десети път.
Тя не дойде на обед. Лусила и Кло го похвалиха поне толкова пъти, колкото той попита къде е Дафни. Най-накрая Брант се измъкна и отиде в конюшнята. Конят й бе там.
Духаше студен вятър и той закопча догоре ципа на коженото си яке. Извика името й. Никакъв отговор.
Обиколи имението и отиде в нейната градина. Намери я там, опряна на колене и ръце, да копае яростно твърдата земя. Носеше кафява плетена шапка, нахлупена чак до очите й, стар панталон и дебело вълнено сако.
— Страхливка — произнесе Брант, изправен над нея. Дафни се обърна и тупна назад. Той клекна пред нея. — Страхливка — повтори.
— Върви по дяволите!
— О, ужас! Викторианската девица говори простащини. Накъде върви светът?
— Върви на майната си!
— Не знаех, че англичаните използват тази фраза.
— Не я използваме. Чух я в един американски филм.
— Наистина ли? В кой?
— Не помня. Ако обичаш, би ли си отишъл?
— Не. А ти си страхливка.
— Нямах намерение да ви гледам как с Лусила си правите неприлични физиономии.
— Неприлични? Господи, никога не съм се опитвал.
— Не е смешно! Дотук ми дойде! — Тя показа веждите си и бутна плетената шапка. — Е, всъщност ти можеш да правиш каквото си искаш. Не ме интересува.
— Благодаря ти за разрешението. То за мен е всичко. И не съм спал с Лусила. — Като видя недоверчивия й поглед, продължи бързо: — Кло ми повярва. Не ти ли се е намокрило дупето на земята? — Стана и й подаде ръка.
Дафни я пое и се изправи.
— Ако Кло ти е повярвала, то е защото тя обича мъжете, младите мъже. Би повярвала на всичко, което те й кажат, стига да са достатъчно убедителни.
— Значи съм бил достатъчно убедителен… — Няколко секунди я гледа мълчаливо. — Колко зле виждаш без контактните си лещи? — попита накрая.
— Без тях би ми изглеждал като приятно размазано петно, което, мога да добавя, не би било никак лошо.