— Можеш ли да спиш с тях?
— Да, мога да ги нося по цяла седмица. Защо?
Защото когато се любя с теб, искам да виждаш лицето ми много ясно.
— Просто се чудех. Би ли ми помогнала да поизтъркам мухъла в библиотеката?
— Защо не? — Тя изтупа панталона си и тръгна до него.
— Обещавам ти награда за помощта.
— Каква награда? — попита Дафни подозрително.
Брант се усмихна.
— Ето ти малко в аванс! — Наведе се и бързо я целуна. Не й даде време да реагира, просто отново закрачи. — Първо трябва да отидем до селото. Трябва ми специална фина шкурка.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Няколко часа Брант и Дафни работиха в приятна хармония в библиотеката.
— Много добре се справяш — похвали я той. — Само внимавай да не си издраскаш ръцете.
— Леля Кло няма да е доволна, като ми види ноктите. Не мога да ги поддържам толкова дълги, колкото тя иска. Сигурно ми липсва калций или нещо такова.
— Дай да видя — протегна ръка Брант.
Тя му хвърли още един от неповторимите си подозрителни погледи и предпазливо му подаде ръката си.
— Ноктите ти не са изпочупени. На мен ми изглеждат съвсем добре. — Усмихна й се лукаво: — Аз лично предпочитам жената да има къси нокти. По-безопасно е.
— Вярно е — въздъхна Дафни. — Винаги се одрасквам.
— Точно това имах предвид.
— Едва ли, но не смея да мисля какво точно имаш предвид.
— Може би ще разбереш. А, тази сутрин пристигна филмът с един от моите футболни мачове. Искаш ли да го гледаме заедно?
Очите й светнаха:
— О, да, много ще ми е интересно!
— Тогава да вървим. Ще свършим тук утре.
Взетият под наем прожекционен апарат и екранът бяха в неговата спалня.
— Надявам се, че тук няма да ни прекъсват — обясни той, когато тя отново го погледна подозрително. После зареди филма и пусна апарата. Скоро екранът започна да се изпълва с негови съотборници.
— Боже мой! Толкова са големи! Това ти ли си, Брант? Изглеждаш много различен!
— Да, а сега внимавай. Виждаш ли ме как викам да ми подадат? Аз победих и реших да получа топката. Това означава, че сме в нападение. Можеш да отбележиш точка само когато топката е у теб.
— Като пинг-понг…
— Точно така, но не съвсем.
За голяма негова изненада и удоволствие, очите й бяха приковани към екрана. Неочаквано Дафни скочи и плесна с ръце:
— Това беше страхотно! Как можеш да хвърляш така надалеч?
— Не е много далеч — възрази той скромно. — Само около трийсет метра. Моят главен партньор — играчът, чиято основна работа е да тича по игрището и да получи или хване подадената топка — е Лойд Нолън. Мисля, че ще ти хареса.
След няколко разигравания имаше подаване на топката в мъртвото поле и тя отново започна да пляска с ръце, развълнувана като истински запалянко на „Звездите“.
— Прекрасно! Каква точност! Никога не съм си представяла… Чакай малко, Брант. Те те събориха! Добре ли си?
— Разбира се. В този мач не ме затрупваха много пъти. Защитата на „Патриотите“ не можеше да стигне до мен. Виждаш, че в момента резултатът е шест на нула. Гледай сега как Гай Ричардсън ще вкара още един гол. Това значи, че топката ще влезе във вратата и получаваме нова точка. Вече водим със седем на нула.
Така гледаха почти до средата на мача.
— Здравейте, какво е това?
Ръцете на Дафни се свиха в юмруци. Бе потресена от разочарованието и ревността, които почувства.
— Гледаме филм, Лусила. Един от футболните мачове на Брант.
— Колко приятно! Имате ли нещо против и аз да погледам?
Дафни имаше много против, ала Лусила така или иначе остана и третата четвърт премина в неприятно напрежение. Обясненията на Брант ставаха все по-къси, а въпросите на Дафни все по-малко.
— Господи! — възкликна Лусила. — Време е за чай. Може ли да догледаме мача някой друг път?
— Даф? — попита Брант.
— Разбира се. Слизайте, аз след малко идвам. Искам да се измия от мръсотията.
— Да, скъпа, моля те.
Дафни излезе.
— Как е главоболието ти, Брант? — усмихна се Лусила.
— Търпи се. Какво мислиш за новите тапети в столовата?
— Прекрасни са! — Тя му хвърли един въпросителен поглед. — Но не ти ли казах вече, че ми харесват? Е, няма значение. Мислех си, дали да не прескочим до Лондон? Ще отидем на театър, после ще вечеряме на някое изискано място. Ако стане късно, можем дори да останем до утре.
Първата му мисъл беше: Защо пък не? Това можеше да накара Дафни да ревнува. Ала се сепна от собствената си непочтеност.
— Струва ми се, че идеята ти не е много добра.
— Защо? — попита Лусила, хващайки бика за рогата.
— Лусила — спря я той насред стълбите, — как си финансово?