— Много добре — отговори тя. После, осъзнала важността на думите си, бързо добави: — Тоест, не вярвам да умра от глад. Но данъците в Англия, нали знаеш… Убийствени са. Много ми е трудно да живея от ограничения си доход, обаче…
— Обаче предлагаше да вложиш в Дафни.
— Да вложа? О, имаш предвид да й заема пари?
— Не, да й дадеш пари.
— Мога да си го позволя, разбира се, и ще го направя, когато си получа наследството.
— Ясно — кимна Брант. — А, Кло! Ходи ли в библиотеката?
— Да. Вие с Дафни сте свършили прекрасна работа. Къде е тя?
— Мие си мръсотията — отговори Лусила с тон, който трябваше да внуши, че Дафни е покрита цялата с нечистотии.
— Е, значи всеки момент ще дойде. Готвачката е приготвила чудесни кифлички. Като бисквити са, Брант, на пластове и не много сладки. Мажат се с масло и мармалад.
Той чудесно знаеше какво значи кифличка, но не каза нищо. Благодари наум на Господ за Кло и навременното й появяване. Разбира се, съзнаваше, че тя вероятно ги е дебнала.
След ужасно скованата закуска, през която Лусила и Кло непрекъснато си разменяха захаросани залпове, Брант остави чашата си за чай и се изправи:
— Ние с Дафни отиваме да яздим. Хайде, ела… — Тя се поколеба и той добави: — Трябва да обсъдим плана си за работа утре в библиотеката.
— Добре — съгласи се Дафни. Това бе първата дума, която произнесе, откак влезе в столовата.
Лусила сякаш понечи да възрази, но Кло бързо сложи ръка на рамото й и заговори:
— Казах ли ти какъв великолепен фризьор намерих на остров Крит? Направо чудесен! И с такива тъмни искрящи очи!
Брант избяга.
— Къде отиваш? — извика той, когато Дафни се запъти към стълбите.
— Да се понамажа с малко мръсотия.
— Защо острият ти език работи само срещу мен? — засмя се Брант.
Тя не можа да се сдържи и отговори на усмивката му.
— Ти си един много лош мъж.
— А ти — отвърна той, преди да се е замислил, — си една възхитителна жена.
— Обаче имам много дълги нокти.
— Ще се погрижа да бъдат отрязани, когато му дойде времето.
— Освен това съм глупава.
— Само покрай Лусила.
— Леля Кло ме нарича пиленце.
Брант се замисли за миг.
— Ще трябва да я попитам какво точно има предвид. А сега да вървим.
Беше много студено и от изток духаше силен вятър. Слънцето не се виждаше никакво, за да стопли поне малко. Якетата не успяваха да ги предпазят. Брант усети, че е мразовито, но не му се връщаше в имението. Спомни си за една изоставена къщичка зад имението и се усмихна на себе си. Насочи коня си натам. Дафни не каза нищо. Когато къщичката вече се виждаше, той потрепери театрално:
— Боже, какъв студ! Ще легна с пневмония. Хей, Даф, виждаш ли онази къща? Мислиш ли, че хората ще имат нещо против да влезем за малко да се стоплим?
— Никой не живее там. Предполагам, че можем да спрем и да се стоплим.
Ах, помисли Брант, такава невинност!
Завързаха конете пред къщата и той блъсна разклатената входна врата. Вътре имаше само една малка кухня и една стая.
— Откога е изоставена тази къща? — попита.
— Откакто я помня — отговори тя и отиде в средата на стаята. — Ако наистина ти е студено, можем да запалим огън.
— Хайде!
Дафни се оказа по-опитна и скоро в камината се разгоря пламък, а стаята се изпълни с дим.
— Знаеш ли, можеше да се върнем в имението. Беше точно толкова близо.
— Не исках да те гледам как отново се превръщаш в отбраняваща се мадона. Ела, да седнем тук.
Разположиха се с кръстосани крака на пода пред огнището.
— Още ли ми се сърдиш за снощи? — попита той след малко.
— Не, всъщност не — отговори тя, без да се обръща към него.
— Нямах желание да ти прозвуча като самонадеян простак.
— Сигурно. Просто ти идва отвътре, така ли?
— Може би — засмя се Брант. — Щеше ли да се ядосаш, ако бях спал с Лусила?
Дафни завъртя глава към него и премигна насреща му.
— Не! Това няма нищо общо с мен!
— Нито дори малко?
— Е, може би съвсем малко.
— Но не повече от капчица?
— Ако капчица в Америка викате на онова, което ние наричаме напръстник, горе-долу е там. Ох, Господи! Лусила е толкова красива! Направо не си представям как си могъл да й устоиш, особено когато ти хвърля от нейните изкусителни погледи.
— Ти самата също не си лоша. А аз съм дяволски благороден.
— Освен това езикът ти не е много изискан.
— Леле, сигурно ушите ти ще почервенеят, когато се запознаеш с момчетата от моя отбор. Просто така си говорят.
Тя го изгледа замислено и много тихо каза:
— Не виждам как някога ще се запозная с твоите съотборници.
Той скочи на крака, пъхна ръце в джобовете на панталоните си, намръщи й се и изтърси: