— Ох, по дяволите, Даф, хайде да се оженим! — Отстъпи крачка назад, ала очите му бяха приковани върху лицето й. Страните й пламтяха.
— Шегата ти не ми харесва — отвърна тя с глас, студен като вятъра навън.
— По дяволите, това не беше шега! Как можа да си го помислиш? Изчервила си се.
Дафни притисна длани към бузите си.
— Защо? — попита смутено.
— А защо не?
— Но аз нищичко не мога да правя!
— Можеш да си моя съпруга… — Брант бавно извади ръце от джобовете си. И тялото му, и умът му започваха да харесват идеята. Защо не наистина? Тя бе красива, умна, изобщо не се стесняваше пред него, а той искаше да я вкара в леглото си. — Мисля, че би могла да се справиш съвсем добре.
— Наистина ли мислиш така? Въпреки всичко?
Брант коленичи до нея и хвана с две ръце лицето й.
— Да — усмихна се в очите й. — Въпреки всичко. Мисля, че ще бъде еднакво добре и за двама ни.
— Брак по сметка — произнесе Дафни бавно, сви устни, а той се наведе и я целуна. Вдигна я на колене и я скри в прегръдките си.
— Разтвори си устните.
Тя се подчини. Брант усети как ръцете й нерешително обгръщат раменете му. Целуна я по-силно, ала без да губи контрол над себе си. Беше толкова сладка. И толкова изненадана. Той вдигна глава и й се усмихна:
— Трябва да дишаш през носа си. Тогава ще можеш да се целуваш, докато кравите се върнат от паша.
— Покажи ми… — Брант й показа. — Върнаха ли се вече кравите? — Гласът й трепереше, а очите й бяха малко замъглени.
— Стори ми се, че преди малко чух мучене. Много те харесвам, Даф. Мислиш ли, че ще можеш поне малко да ме харесаш и ти?
— Малко колкото капчица ли?
— Колкото цяло море. Колкото „хайде да се оженим“. Ще прекарваме по-голямата част от годината в Съединените щати, а останалото време тук, в Ашърууд. Има толкова неща, които можем да правим заедно.
Тя се отдръпна от него, защото близостта му я караше да даде заден ход. Заговори повече на себе си:
— Предполагам, че това, което чувствам към Лусила, е ревност, поне когато те обсебва. А на мен наистина ми харесва да ме целуваш. Толкова е хубаво.
Замълча за миг и той я подкани:
— Продължавай да мислиш на глас. Така между нас няма да има неизяснени въпроси.
— Не се познаваме много отдавна. А аз не съм пълна глупачка. Твоето предложение преди малко просто ти се изплъзна, нали? Ти нямаше намерение да ме молиш да се омъжа за теб.
— Вярно е. Знам, че исках да те доведа тук, за да съм сигурен, че ще бъдем сами. Знам също, че толкова искам да се любим, та чак ме боли. Никога досега не съм чувствал нищо подобно към която и да е жена.
— Ти не ме обичаш. Ти говориш само за секс.
— Мисля, че харесването и сексът не са лошо начало, какво ще кажеш?
Дафни потърка върха на носа си с объркано и смутено изражение.
— Може да се окаже, че не съм добра в секса, а ти вече ще си се вързал с мен.
— Защо не опитаме? За какво мислиш в момента?
— Мисля си дали ако чичо Кларънс не беше написал завещанието си, както го е написал, ти щеше изобщо да ме погледнеш.
Брант обви коленете си с ръце и се загледа в играещите пламъци.
— Още когато излезе от таксито и те огледах от глава до пети, помислих, че си страхотна, без да знам коя си. Но въпросът не е в това, нали? Мисля, че не може да се отговори обективно. Поне аз не мога. Завещанието съществува и не бих бил честен, ако те уверявах, че не ме интересува, защото не е вярно. Обичам Ашърууд, а парите, които идват заедно с него, ще ми позволят — ще ни позволят — да го направим точно както ни харесва. Не знам как да отговоря на въпроса ти. Обаче знам, че имаме възможност да опитаме. Какво ще кажеш?
Той й бе признал, че я мисли за страхотна, помисли Дафни, взряна в очите му. Не можеше да си представи по-прекрасен мъж от него.
— Ще ме научиш ли как да използвам чекова книжка?
— Ще те науча на всичко, което искаш.
Прозвуча ужасно плоско. Вероятно къщата и парите значеха нещо, но те не бяха от нея, а от чичо Кларънс.
— Ако на мое място беше Лусила, щеше ли да й предложиш?
— Не — отвърна Брант веднага, без колебание. — Напълно съм сигурен. Мисля, че щях да си плюя на петите и да се метна на първия самолет за Щатите.
Тя се замисли над думите му и му повярва. Винаги се бе смятала за старомодна и безлична. Трудно й бе да се приспособи към образа, който той си бе изградил за нея.
— Никога не съм била в Америка — промълви Дафни бавно. — Разбирам, че ще живеем там…
— И ще се чувстваш, сякаш заминаваш на друга планета?
— Нещо такова. Ами ако твоите приятели… не ме харесат? Ами ако майка ти помисли, че съм авантюристка?
Брант се наведе към нея и обхвана с две ръце лицето й.