— За вдъхновение ли?
— От това нямам нужда.
— Харесва ми да съм женен за теб — заяви той и се протегна замечтано.
— И на мен…
— Крайно време е да направим нещо. Хайде да ти покажа острова… — Очите му се спряха върху гърдите й толкова настойчиво, че Дафни трепна.
— Никога няма да го видя, ако продължаваш да ме гледаш така — рече тя нерешително. — Много си съблазнителен.
— Ти също. Може би ще те изоставя, когато станеш на петдесет години.
— Толкова скоро? Просто си те представям като един дребен старец, който подпира бастунчето си до леглото и се пъха под завивките.
— И се разчувства от теб… — Брант вдигна поглед и видя усмихнатата сервитьорка, изправена до него. — Сметката ни, моля. — По навик я огледа, докато се отдалечаваше.
— Как не те е срам!
— Старите навици трудно се забравят.
Излязоха от голф клуба и се прибраха пеша.
— Искаш ли да се научиш да играеш голф? — попита той.
— Изглежда ми доста глупава игра, но ще трябва да опитам. Какво ще правим следобед?
— Защо да не го обсъдим в леглото?
Обаче не го обсъдиха. Гърбът й се изви към него, а дебелата плитка бе преметната през рамото й. Брант полудяваше от леко загорялото й тяло и млечнобелите й гърди и корем. Привлече я върху себе си и започна да я целува.
Когато в очите й се появи изненаданият поглед от все по-силните усещания, той се отпусна и се отдаде на удоволствието. После я привлече отново към себе си и я погали по главата.
— Ти си страхотна — прошепна в ухото й. — И ми харесва как гледаш невярващо, точно преди да започнеш да издаваш онези тихи звуци.
Дафни няколко минути не бе способна да му отговори. Струваше й се, че през последните два дни е била като в мъгла. Тя се притисна до него и той не би могъл да намери повече нито една дума, дори ако от това зависеше животът му.
В четири часа най-после се довлякоха до плажа и заспаха на слънце.
— Под нас е водопадът Уайлуа. Ако ти изглежда познат, това е защото с него започва филмът „Островът на мечтите“.
Хеликоптерът се спусна надолу и Дафни направи три снимки.
— Това е Националният резерват „Хулея“. Тук е снимана част от „По следите на изгубения кивот“. Всички са го гледали.
— Ами — измърмори тя, — аз не си падам по киното.
Брант я потупа съчувствено по коляното. Перките на хеликоптера бръмчаха и беше трудно да се говори.
— Ако искаш, пак ще се повозим — рече той, когато се приземиха. — Хареса ли ти?
— О, да! Не мога да забравя каньона Уаймеа. Също като снимките на Гранд каньон! Ами водопадите! Това е най-мокрото място в цял свят!
Брант се усмихна на възторга й. Когато Дафни най-после свърши с разказа си за всичко, което са видели, той й съобщи:
— А довечера отиваме в „Шератън“ да ядем луау. Обичаш ли свинско?
— Стига да не гледам как го пекат.
— Няма. Много е забавно. И, обещавам, ще има достатъчно пунш, за да те държи във форма.
По пътя към вкъщи Брант спря в Колоа и паркира пред цяла редица магазини. Взеха няколко национални рокли и той я остави да плати, докато отиде до друг магазин. За пръв път след пристигането им на Хаваите тя се сблъска с действителността.
— Извинете, госпожо, но ми трябва подписа на вашия съпруг върху чека.
Дафни осъзна, че няма нито стотинка. А всички чекове бяха на името на Брант.
— Но аз имам същото име — обясни тя.
— Извинете, госпожо — повтори продавачът. — Не мога да нарушавам правилата.
— Разбирам — отвърна Дафни, остави пликовете с дрехите на щанда и излезе да седне на стълбите пред магазина. Не че беше свикнала да има свои собствени пари. Защото не беше. Просто й звучеше странно и някак смущаващо, че тя, омъжена жена, за всичко и напълно зависи от съпруга си.
— Здрасти, красавице — повика я Брант и развя новата си сламена шапка. — Какво става? Къде са дрехите ти?
Дафни вдигна поглед към красивото му лице, толкова почерняло, че очите му изглеждаха още по-сини.
— Не можех да подпиша твоя чек — отговори безстрастно.
— А, това ли било? Връщам се след минутка.
Тя не влезе с него в магазина. Когато той се появи с пликовете, Дафни разглеждаше пощенските картички.
— Ще бъдеш страхотна. Най-много ми харесва онази, златистата, с тънките презрамки.
Той не е виновен, каза си тя и се усмихна насила:
— Благодаря ти. Роклите са прекрасни. Много ми харесват.
Брант вдигна вежди:
— Това ми прозвуча като на грамофонна плоча. Какво има, мила моя? Да не би да си размислила за роклите?
Дафни отговори чак когато бяха вече в колата. Там се обърна към него и попита:
— Брант, има нещо, което не разбирам. Наследството от чичо Кларънс… твое ли е или мое?