— Наше е, разбира се — изненада се той. — Нали сме женени!
— Не е съвсем така. Ти ли наследи парите, или аз?
— Аз. Но какво значение има? Всичко мое е и твое.
— И всичко мое е твое, само че аз нямам нищо, което да споделя с теб. Нищичко.
Брант отби извън пътя и изключи двигателя.
— Добре, кажи какъв е проблемът. И не се опитвай да се измъкнеш. — Тя прехапа устни и поклати глава. — Даф, да не би да си ядосана, че всички чекове са на мое име? Ако е така, извинявай. Просто не съм се замислил. Утре ще отида в Уайохай и ще прехвърля някои на твое име.
— Благодаря…
— Възторгът ти е убийствен! — Сви рамене: — Слушай, предполагам, че просто съм свикнал да живея сам. И дори когато не съм бил сам — добави той със закачлива усмивка, — никой никога не е възразявал аз да плащам сметката. Когато се върнем в Ню Йорк, ще открия чекова книжка на твое име.
— И все пак парите са твои, а не мои. Това е като да дадеш разрешение на едно дете.
Ръцете му се свиха върху кормилото.
— Не ставай глупава — отсече Брант кисело. — Ти си моя жена, аз нося отговорност за теб…
— Аз съм ти в тежест, аз съм паразит, аз съм… зависима.
Той изруга тихо, включи двигателя и се понесе с вой по тясното шосе. Паркира пред къщата и мълчаливо се изкачиха до третия етаж. Брант отключи и отстъпи да я пусне пред себе си.
— Ела тук и седни. Трябва да изясним някои неща.
Искаше й се да му каже да върви по дяволите, ала навикът да се подчини, да превие волята си пред по-силния, си каза думата. Пък и, в края на краищата, какво лошо бе направил? Нищо, помисли Дафни и отпусна примирено рамене. После седна.
— Мислех — започна той, изправен пред нея със скръстени пред гърдите ръце, — че сме се разбрали за разпределението на ролите. Както се казва, аз нося, ти месиш. Но ако се дразниш, че нямаш свои собствени пари, ще ти прехвърля половината от наследството. Това ли искаш? То ще те направи независима. Ще можеш да имаш колкото си искаш проклети чекове на твое име.
— Аз не съм спечелила тези пари — възрази тя и леко вдигна глава.
— Глупости, не си! Колко години си била робиня на стареца? Плащаше ли ти той заплата за всичката работа, която си вършила? Нека приемем твоята половина от наследството като обезщетение. Можеш да направиш с него каквото искаш — да го похарчиш, да го вложиш, да го скриеш под възглавницата си.
— Ти си много… мил.
Брант й хвърли гневен поглед, загубил търпение:
— Даф, за Бога, аз искам да си щастлива. Ти си моя жена. Ти ще раждаш нашите деца.
Тя се вторачи в него и побледня под загара си.
— Деца ли?! Никога не съм се замисляла за това…
Раздразнението му се изпари за части от секундата.
Хвана я за раменете и я привлече към себе си.
— Извинявай, мила моя. Оказва се, че всичко решавам вместо теб. Просто приемах, че… е, вече ще се грижа да те пазя. Когато се върнем у дома, ти ще решиш какво искаш да правиш. Става ли?
За миг й се прииска той да започне да крещи, да я ругае и да я нарича идиотка, както редовно бе правил чичо Кларънс. Но Брант бе толкова разумен, толкова внимателен. Наистина се опитваше да се държи добре с нея. Това бе почти потискащо. Почувства се като глупачка, чувстваше, че не е права.
— Добре — прошепна в рамото му. — Извинявай. Моля те, прости ми.
— Не ти трябва да се извиняващ, глупавичката ми. Изглежда в нашите разговори не сме засегнали някои много важни теми. Разбира се, че не си виновна, задето си толкова прелестна… — Целуна я по носа. — Това тук ивица лунички ли са?
Тя се усмихна.
— Не знам дали е ивица. Лично аз бих предпочела да са разпръснати тук-там.
— А може би да са като ято или стадо?
Дафни го мушна в корема и той послушно изсумтя. После я прегърна през кръста и я повдигна към себе си.
— Имаме още два часа до нашето луау. Имаш ли някаква идея как искаш да ги прекараме?
— Какво ще кажеш да отидем на плаж? Може би ще събера стадо лунички.
— Хич и не си мисли!
Луау бе нещо специално, осъзна Дафни, когато спряха на паркинга пред хотел „Шератън“. Имаше поне сто души, много смях и приповдигнато настроение. Нямаше отделни маси, така че седнаха с още две двойки. Един възрастен мъж от Чикаго позна Брант и Дафни можа да види как съпругът й проявява очарованието си пред всички на масата.
— Младоженци ли сте, скъпа? — обърна се жената на стареца към Дафни, докато мъжете обсъждаха шансовете на „Звездите“ през следващия сезон за Суперкупата.
— Да.
— Ти си англичанка, нали?
— Да, госпожо.
— Наричай ме Агнес. За пръв път ли си в Хавай?
Другата жена, пищна брюнетка от Сиатъл, скоро се присъедини към тях и Дафни забрави за своята срамежливост.