Брант поклати глава. Дафни се променяше толкова бързо, че му беше трудно да й свикне. Спомни си момичето, което бе срещнал преди два месеца. Кой по дяволите й бе говорил за централен пас? Представи си я как кара поршето му и потрепери.
На следващата вечер, когато излязоха от един френски ресторант, в очите им блесна светкавица. Ръката на Брант веднага се обви покровителствено около кръста на жена му. Бяха същите двама мъже, които преди време ги бяха заловили в гаража.
— Хей, госпожо Ашър, този път ще ни кажете ли нещо?
Брант се ядоса и сви юмруци, ала Дафни го изпревари:
— Здравейте, момчета — усмихна се тя любезно. — Радвам се да ви видя отново. Вече не се ли криете по гаражите?
Единият се направи, че не е чул последното изречение.
— Всички трябва да ядем — отвърна той. — Сигурно вие, наследниците, вечеряте в най-хубавите заведения?
— Утре Брант ще ме заведе в един мексикански ресторант. Обожавам тако. А какво е вашето любимо ястие?
Аха, зарадва се Дафни, когато не получи отговор. Май му затворих устата. Другият направи още една снимка.
— Какво мислите за всички жени, които вашият съпруг е имал?
— Той има отличен вкус. Мисля да им изпратя съболезнователни телеграми.
— Господа — намеси се Брант, — струва ми се, че вече трябва да сте доволни. Даф, да си вървим.
— Всичко, което му трябва на човек, е самочувствие — забеляза тя и се опита да се сгуши по-близо до него, но в поршето не успя.
Той натисна газта, без да каже нищо. Дафни се бе справила с тях блестящо. Нали искаше да се приспособи, а не да се плаши и да й се връзва езикът пред хора, смъмри се той. Но някак си чувстваше, че вече не владее положението. Престани, държиш се като куче, което си пази кокала!
Когато най-после стигнаха у дома си, откриха, че леля Кло и Уинтърспуун още не са се прибрали.
— Да си лягаме — предложи Брант.
— Добре — съгласи се тя и очите й светнаха.
Не я изчака да се съблече. Смъкна дрехите й, хвърли я на леглото и превърна цялата си неувереност в дива страст и демонстрация на превъзходство.
— По дяволите! — изруга той, когато дишането му се поуспокои. Изобщо не се бе интересувал от нейните желания и сега се чувстваше като най-долен тип. Очите й бяха затворени. — Даф — повика я тихо. — Прости ми… — Отдръпна се и внимателно я привлече към себе си. — Няма да те оставя да избягаш от мен.
— Не разбирам — произнесе Дафни най-после.
— Аз също — призна Брант. — Но ще направя всичко, за да те накарам да забравиш какъв грубиян бях.
Той призова на помощ целия си опит, за да й достави удоволствие и когато успя, отново изпита онази странна смесица от мощ и чувство за контрол.
Дафни бе като в някаква мъгла. Чувстваше се като изстискан парцал.
— Добре ли си, мила? — чу го да шепти в челото й. Ръката му, голяма и топла, все още бе върху нея и леко я галеше, като че ли искаше още нещо.
Но тя нямаше какво повече да му даде. Чудеше се дали някога е разбирала мъжете и специално този мъж. Успя да кимне и заспа изтощена.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
— По дяволите! Спрете! Искам дървото да се оформи, не да се окастри!
Дърварят изключи електрическата си резачка и погледна към лорд Ашърууд:
— Какво казахте, сър?
Брант понижи глас.
— Аз ще ви показвам клоните, които искам да изрежете, става ли?
Дафни, която идваше от току-що разцъфтялата си розова градина, спря и се усмихна. Дърварят, Томи Орвил, изглеждаше обиден. Брант посочи търпеливо към един доста изсъхнал клон. Бе толкова красив! Носеше червено-бяла блуза от екипа на „Звездите“ и силно избелели и тесни джинси. Страстта бе много хубаво нещо. Доволна бе, че я бе открила навреме. Веднъж, след като се възстанови от „съпружеското опиянение“, както тя го наричаше, попита Брант дали винаги е така и ако да, защо хората изобщо се развеждат. Той я изгледа лениво и й отговори, че тя е най-щастливата жена на света.
— Защото ти си най-великият любовник на света ли? — засмя се Дафни.
— Нали ще гласуваш за мен?
Докато тя обмисляше някакъв остроумен отговор, той нежно започна да гали онова чувствително място точно под дясното ухо.
— Предавам се — прихна Дафни. — Ти си всичко най-велико на света!
— И ти не си лоша, бонбонче.
Но сега, като го гледаше, тя се зачуди дали на него му е толкова приятно с нея, колкото на нея с него. Затворени бяха в Ашърууд вече три месеца Брант определено изглеждаше доволен. Възстановяването на имението отнемаше много време, обаче те и пътуваха — веднъж до Глазгоу на гости на леля Кло, веднъж до Йорк, веднъж до Езерната област, за да посетят езерото Уайдмиър. Той бе очарован от нейните разкази за историята на всички места, който посещаваха. Най-много му хареса Стоунхендж.