— Ще ги смажем — заяви Дафни с чувство. — Тяхното нападение разчита предимно на бързите контраатаки, а защитата им издиша при далечни пасове. Тайни ми каза…
— Леле, Даф! Ти наистина много си навлязла във футбола!
— Обичам тази игра, вярно е, и си купих много книги. А и Брант има огромна колекция от видеозаписи на мачове. Много говоря, нали?
— Не, съвсем не — засмя се Тифи. — Приятно ми е да слушам английския ти акцент, когато говориш за футбол. Кажи ми — продължи тя след кратка пауза, — харесва ли ти брака с Брант?
— С бившия плейбой ли?
— Мисля, че „бивш“ е точната дума.
Дафни се загледа в пътя пред себе си и прехапа устни.
— Според мен въпросът би трябвало да бъде дали на него му харесва брака с мен. Той е джентълмен, нали знаеш. Винаги прави и казва каквото трябва, държи на думата си и така нататък.
— Не — повтори Тифи. — На теб харесва ли ти да си омъжена за него? — „Дума?“, зачуди се тя наум. „Каква дума?“
— Мисля — отвърна Дафни с тежка въздишка, — че аз много го обичам.
— Радвам се да го чуя. Брант заслужава най-доброто и мисля, че това си ти.
— Най-доброто? Аз? Съвсем не съм сигурна. Както ти казах, Брант е джентълмен. — „И никога не ми е казвал, че ме обича.“ Тя се замисли за всичките му любовни думи, изплъзващи се понякога в моменти на страст. Но никога не го е признавал например по време на вечеря с Уинтърспуун. „Е, ти също, глупачке!“ Обаче бе искала да го каже. Страхливка, ето това беше тя. Той бе такъв джентълмен, че сигурно щеше да го повтори след нея от любезност и за да не я наскърби.
— Вече не се страхуваш от Марси, нали?
— О, не. Срещнах я миналата седмица в театъра — аз бях с майката на Брант — и тя се държа много мило. Беше страхотна… майката на Брант, де.
— Имаш късмет. Моята свекърва е тип мъченица. Изкарва ме от нерви. И, разбира се, винаги когато дойде, се държи с Гай, все едно че е дар от Бога. После две седмици е нетърпим.
Поговориха за двете деца на Тифи и работата й като специалист по вътрешно обзавеждане.
— Ще отидеш ли в Детройт за мача? — попита Дафни.
— О, не. Това е само демонстрационен мач. Гай ще играе най-много две четвъртини. Сам иска да пусне новите момчета. Дори Брант няма да играе толкова много. Евън Мърфи трябва да добие известен опит като преден защитник.
— Да, знам. — В случай, че Брант се контузи, помисли Дафни мрачно. — Но аз ще отида. Струва ми се, че дори Уинтърспуун иска да опита. Казва, че било „ужасно варварско“, ала го видях да чете някои от моите книги.
— Английският иконом! — засмя се Тифи.
— Потресаващо, нали?
Дафни прекара последната седмица преди завръщането на Брант от тренировъчния лагер при Алис Ашър в Кънетикът. И един горещ следобед едва не намери смъртта си на малка пресечка в Стамфорд, както разказа по-късно на Алис в болницата.
— Засече ме някакъв камион с бира, като се опитвах да избягна едно момченце с велосипед. Не е честно. Какво ли ще каже Брант? — Обърна изпълнените си с тревога очи към свекърва си: — Нищо ми няма, честна дума. Нали няма да му се обадиш?
— Шшт, не говори, скъпа. Голям късмет имаш, само няколко натъртени ребра и леко сътресение. А аз, разбира се, вече му се обадих. Ти доста време беше между живота и смъртта.
— Ох, по-добре да не беше! Само това му липсва. Той трябва да се съсредоточи върху футбола, а не да се разстройва заради мен и Гуен.
— Ако Гуен изглежда така добре, както ти, любов моя, дума няма да кажа.
— Брант!
Той се приближи към леглото, наведе се и внимателно огледа лицето й.
— Как си, шофьорке?
— Не бях аз виновна! — възмути се тя. — Направих всичко както трябва и ако не беше онази глупава бира… — Брант целуна подпухналите й устни. — А Алис казва, че Гуен е пълна развалина.
— По-късно ще я погледна. Сега не се тревожи за нея. — Хвана ръката й и разсеяно я погали. — Какви са тези глупости, че си щяла да ме разсееш от футбола? Не ставай глупава. Ти си моя жена.
— Ами мача с „Лъвовете“! — проплака Дафни. — Трябваше да гледате записи на техните мачове, да обсъждате стратегията…
— Оставих това на Евън Мърфи, който изгаря от нетърпение. Харесва ми синината над дясното ти око. Придава ти малко закачлив вид. — Говореше весело, защото вече се бе срещнал с лекаря й и знаеше, че всичко е наред. — Ума ми изкара, да знаеш.
Тя погледна укорително към Алис:
— Не трябваше да го безпокоиш.
— Нали съпрузите са за това, миличка. Сега ще ви оставя за малко сами. Но не стой дълго, Брант. Има още остатъци от сътресението.
— Звучи като остатъци от ядене — засмя се Дафни.