— Струвам нещо, мерзавец такъв!
— Пак се върна в деветнайсети век! — Той въздъхна. — Защо толкова те дразни, че аз изкарвам хляба в това семейство? Живеем съвсем прилично, Гуен ще е готова след нула време…
— Не разбирам защо всичко това не те ужасява. И изобщо не става дума, че ти печелиш всичките пари. Какво искаш, да потъна като камък в езерото ли?
— В блатото. А ти си толкова камък, колкото аз съм хокеист. — Брант се изправи и посегна към хавлията. — Искаш ли да бъдеш една добра жена и да ми изтриеш гърба?
— По-скоро бих ти прерязала гърлото!
— И на това му викат удоволствие от семейния живот.
— Отивам си! — заяви тя, трепереща от гняв.
— Доколкото си спомням, вече няколко пъти те помолих да го сториш. — Той се изтри, хвърли хавлията на пода и излезе в спалнята. Просна се на леглото и скръсти ръце под главата си. — Още ли си тук?
— Така ли се държеше с Марси и с всички други жени?
— Не. Ако теб те нямаше, а Марси беше тук, щеше да прави всякакви приятни неща, за да ме накара да забравя за болките си.
— И аз мога да правя тези неща!
— Защо тогава не ги правиш? Защо само ми опяваш за глупавите си планове да печелиш слава и пари от моето име?
Беше жестоко и Брант го знаеше. Но следващите й думи го накараха да забрави всякакви опити за помирение, които му бяха дошли наум.
— Върви по дяволите, Брант Ашър! Не ми трябва твоето име! Мога да направя всичко сама! И ще го направя!
— Как можещ да си толкова глупава? — Той скочи гневно. — Ако не се бях съгласил да се оженя за теб, сега щеше да си там, където Лусила щеше да те е изпратила, вероятно секретарка в някоя прашна лондонска канцеларийка. Или пък погребана в Глазгоу при леля Кло, докато горката жена се опитва да те омъжи за някоя невинна душа с кредитни карти и с професия, в която ти да се опитваш да се бъркаш.
— Можех да се омъжа за когото си поискам! Да се бъркам? Просто не ти вярвам. Та ти ме молеше да се омъжа за теб!
— Ами, молил съм те! Признавам, отначало идеята ми се стори добра. Горката малка Дафни, безпомощна, несигурна, със самочувствие на мокра мишка…
— Престани!
— Защо, не е ли истина?
— Аз вече не съм несигурна! Мога да правя всичко и…
— По дяволите, дори не се научи да караш както трябва, та да не загубиш детето!
Тя замръзна и в потресените й очи се изписа болка. Брант яростно се изруга наум. Бързо стана от леглото, ала Дафни се отдръпна от него. Протегна ръка към нея:
— Даф, извинявай. Не исках да го кажа. Не си меря приказките и…
— Знаел си — произнесе тя бавно, обърна му гръб и скръсти ръце пред гърдите си. — И не си ми казал. Трябваше да го науча от една сестра, която не може да си държи езика зад зъбите…
Той се приближи и привлече скованото й тяло към себе си.
— Аз реших да не ти казваме. Лекарката смяташе, че трябва да знаеш, но аз настоявах. Не исках да се чувстваш виновна. Извинявай, ала когато се ядосам, не знам какво говоря. Моля те, Даф, прости ми, любов моя.
— Не ме наричай „любов моя“ — прекъсна го Дафни с леден глас. — Нашето беше един старомоден брак по сметка и ти го знаеш не по-зле от мен. Действително ме спаси от гадния живот. Няма нужда да ми го напомняш. И си прав. Не мога да се възползвам от теб и от твоята професия, да се бъркам, да си пъхам носа където очевидно не ми е мястото.
Би предпочел да е бясна и да му крещи, осъзна Брант, слушайки безизразния й глас. Чувстваше се като най-долен тип и имаше желание да гаврътне едно уиски, чисто. Какво да й каже, какво да направи? Погали я по гърба.
— Даф, за това предложение за работа, моля те, забрави всички глупости, които ти надрънках. Ти сама ще си решиш. Наистина.
Тя усети как ръцете му се преместиха от гърба й към раменете и започнаха леко да я разтриват, после я притиснаха силно към него. Колко глупава е била да допусне, че и той като нея ще се зарадва на тази възможност. Брант изпълняваше своята част от сделката, отнасяше се добре с нея, оставаше й верен, дори когато тя се държеше като пълна глупачка. Но ето че се видя какво всъщност мисли за нея, въпреки всичките му извинения сега. Разбра го. Бавно се освободи от него.
— Благодаря — промълви, без да среща погледа му. — Искаш ли да си починеш преди вечеря? Ще кажа на Уинтърспуун да я забави, колкото пожелаеш. Мисля, че е печено, така че не би трябвало да е проблем. Той… ме учи по малко да готвя. Да те повикам ли след един час?
Брант я пусна да си отиде и я проследи с поглед с чувството на пълно безсилие.
— Един час — повтори тихо.
Дафни не затръшна вратата. По-добре да беше. Не, просто се плъзна през нея като безплътен дух. Той отново се хвърли на леглото и се загледа в тавана.