Защо просто не признаеш истината, идиот такъв, поне пред себе си? Тази ненормална реакция е защото се страхуваш да не я загубиш. Искаш я цялата — нейната жар, нейната възбуда, нейните грижи, нейното присъствие. Искаш да знаеш, че докато играеш, тя вика или свирка на трибуните. Страх те е да не те изостави. Ти я обичаш, глупако! От това самопризнание му прилоша. Вярваше, че е имунизиран и бе малко или много доволен от неясната празнота в живота си. До преди Дафни. Чудеше се откога я обича.
Любовта бе подло нещо, хващаше човек в капана си, преди да е усетил, че се е излъгал. О, да, отдавна я обичаше, ала бе прекалено сляп и безчувствен, за да го разбере. Понечи да скочи от леглото, за да го изкрещи пред нея, не, пред цял Ню Йорк. Замръзна и тупна обратно. Сега за нищо на света не би му повярвала.
Сега сигурно мислеше, че е високомерен и самонадеян тип, който не може да си представи жена му да има свой живот. Не, не беше това. Не че се чувстваше с нещо заплашен от мисълта, че тя може да постигне успех. Спомни си Джейн, професионална манекенка, която навремето печелеше повече от него. И Лиза Кормънт, компютърен гений. И Марси Елис, една много добра журналистка. Не, с две думи казано, просто искаше жена си до себе си. И какво направи? Хвърли й аборта в лицето.
Чак сега се замисли защо не му бе казала, че знае — ако, разбира се, вече не е знаела, че той знае. Отново видя болката в очите й. Не, просто беше носила самотно нещастието си, за да не го разтревожи, за да го предпази, да не му причини болка. А вината? Не, това бе глупаво. Катастрофата не беше по нейна вина.
А може би все още е несигурна в себе си и мисли, че ти ще я намразиш, ако научиш за аборта. Затова никога не е говорила с теб за това.
Простена. Познаваше я достатъчно, за да разбира, че това е напълно вероятно.
А може би искаше да се махне от него. След прекрасното му изпълнение в банята може би нямаше търпение да подпише договора си с телевизионната компания. Може би не чувстваше нищо подобно на онова, което чувстваше той.
Когато след половин час излезе от банята, езикът му бе натежал като олово. Залогът бе прекалено голям, прекалено много имаше за губене, за да се разбъбри, без да обмисли внимателно всяка дума. Единственото, което успя да каже, бе:
— Би ли дошла следващата седмица с мен в Хюстън за мача с „Нефтохимиците“? Ще отидем на гости на Дъсти, Лили и децата, а може и да останем за Деня на благодарността.
Дафни вдигна поглед от варените си картофи, след като старателно избута магданоза към края на чинията. Уинтърспуун обичаше зеленината. Почувства напрежението, излъчващо се от Брант, въпреки че гласът му бе спокоен и безизразен. Загледа се в твърдите черти на лицето му, във високите му скули, в немирните вежди. Обичаше го до болка.
— Дафни?
— Да — отвърна тя най-после. — Ще дойда. — Гласът й бе спокоен като неговия, но той видя неувереността в очите й.
Какво да каже? Какво да направи?
Щеше да й покаже любовта си в леглото. А после? Сексът само отлагаше проблемите, не ги разрешаваше.
Цяла вечер чувстваше разстоянието между тях. Чудесната й жизнерадостност, веселият й смях се бяха сменили с напрегната предпазливост. Играха карти на три ръце с Уинтърспуун и новоизпеченият белотаджия ги би и двамата.
— В края на краищата, сър — успокои го Уинтърспуун, — това са само десет долара.
Много по-късно, след внимателна и дълга любовна игра, Брант гледаше лицето й, докато тялото й тръпнеше до неговото.
— Господи, колко си красива! — прошепна той. Дафни, която несъзнателно се бе борила срещу насладата, имаше чувството, че потъва.
— Брант, аз…
— Искам да бъдеш щастлива — продължи той. — Искам да бъдеш щастлива с мен.
Само една абсолютна глупачка би могла да е нещастна с него, помисли тя замаяно.
— И аз искам — прошепна безпомощно и силно го прегърна.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Хюстън бе топъл, прекалено топъл като за края на ноември, и толкова влажен, че след десет минути косата на Дафни провисна на мокри кичури край лицето й.
— Лили! Дъсти! Леле, и цялата фамилия!
Дафни се усмихна. Първо Лили, после Дъсти я целунаха, а Дани, Кийт и Патриша затанцуваха около тях. Тя изостави смущаващите я мисли, преглътна нещастието си и се отдаде на буйните поздравления.
— Още ли търпиш тази моя сестра? — чу тя Брант да пита зет си.
— Брант, туй момиченце е истински динамит. Хюстън нямаше да е същият без нея. Да бе, старче, ще си я търпя.
— Ха! А защо не питаш мен, мили братко?
Брант се усмихна на красивата си сестра: