Всъщност, помисли Кло, като погледна към надвисналите тъмни облаци, Париж през февруари бе доста неприятно и влажно място, пък и ужасно студено.
— Да, милинка, наистина — съгласи се тя, успя да спре такси пред кабинета на очния лекар на Шанз Елизе и му нареди да кара към Плас Опера. — Номер четири — допълни звънливо.
— Биен — измърмори шофьорът французин, без да вдига поглед.
Докато се провираха по най-невероятен начин през потока от коли, Кло слушаше как Дафни се прехласва от всичко, което види. Горкото дете! Три дни с пастора! Боже мили, колко приличаше той на невъзможния й баща Кларънс! Как можа упоритият старец да я държи в онази проклета къща и да й забранява всичко — приятели, училище, развлечения! Колко пъти го бе молила да й разреши да вземе Дафни при себе си в Шотландия, ала той все отказваше.
— Невъзможно! — изръмжаваше винаги баща й. — Ще ми се върне като някое от онези непоносими модерна хлапета! Не и не!
Тя се замисли за условията в завещанието и успокои разяждащото я чувство за вина. Само двамата с Реджи знаеха какво предстои. Представи си снимките на новия виконт, които разглеждаше, докато проучваше какво е разбрал Реджи за него. Изключително красив мъж. Господи, на колко неща можеше да научи Дафни! При тази мисъл Кло се изчерви, но само малко. В края на краищата, още не беше толкова стара. След като Реджи й съобщи условията на завещанието и я попита как да постъпят с Дафни, тя без колебание бе избрала своята тактика.
— Момичето не може да се оправи само, Кло. Нямам никаква представа как да постъпим.
Кло обаче имаше. В проблясък на вдъхновение тя осъзна какво точно трябва да направи. После Реджи й даде доклада, който старият Кларънс бе подготвил за младия Брант Ашър.
— Ето ти, Кло, цялата информация, която лорд Ашърууд е събрал за Брант, включително изрезки от вестници и снимки. Не е безмозъчен глупак, както би могло да се очаква от един спортист, особено американец. Заклет ерген, бих казал. Виж с какви жени е на тази снимка. Има обаче пари, което може да се окаже проблем.
— Няма такъв проблем като да имаш прекалено много пари — отсече Кло твърдо. — Той ще дойде. А ти да не си посмял да избягаш! Достатъчно грижи ще си имам с Дафни!
А с Лусила? Пустият му Кларънс! Защо Лусила? Очевидно е искал същото като мен. Защо просто не ме остави да оправя всичко? Не, реши тя, няма да се безпокоя за Лусила. Няма нужда. Може би.
Обърна се със самодоволна усмивка към Дафни.
За нейна най-голяма радост, когато подаде на навъсения шофьор исканите франкове, той дори не ги преброи. Очите му бяха приковани с възхищение към Дафни. Ура! Винаги бе мислила, че френските шофьори са най-големите женкари на света.
Няма по-унило място от Лондон през февруари, мислеше Брант и се мъчеше да различи подробности от пейзажа отдолу, докато боингът кръжеше над летище „Хийтроу“. Изглеждаше студено, мъгливо и потискащо. Не си спомни за почернелия сняг, който правеше Бостън също толкова потискащ, когато заминаваше. Това беше хитър ход — замина от „Логън“, когато журналистите го чакаха да излети от летище „Кенеди“.
Когато самолетът се приземи, мъжът до него още дремеше. Една от стюардесите, вечно усмихнатата Лори, бе по-наблюдателна и Брант усети погледа й. Бързо си сложи слънчевите очила.
Поне в Лондон можеше да се загуби сред тълпата, помисли той и се усмихна, защото се сети, че ще трябва да си купи вълнено спортно сако, за да не изпъква.
След митницата го посрещна единствено самият Харлоу Хъксли. Брант за момент се зачуди дали всички англичани се обличат с вълнени сака. Скъпите му очила допълваха картината.
— О, лорд Ашърууд, такова удоволствие е за мен да ви видя отново!
— Наричай ме господин Ашър, а още по-добре Брант.
— В такъв случай аз съм Харлоу. Предполагам, че доста ще се сближим, докато всичко се уреди. — Той се засмя и адамовата му ябълка заподскача.
— Прекрасно, Харлоу!
Харлоу кимна леко и веднага се появи един дребен човечец, който взе багажа. Брант вдигна вежди.
— Старият Франк ще има грижата, няма за какво да се безпокоиш — успокои го Харлоу.
Навън ги посрещна леден въздух и снежна виелица.
— Отвратително време — забеляза Харлоу равнодушно.
— Да, ужасно отвратително — съгласи се Брант.
— В Лондон е кал до колене, но това да не те притеснява. Лимузината е на твое разположение, разбира се.
— Първокласно обслужване — промърмори Брант, като забеляза дългата черна кола, която спря до тротоара.
— Несъмнено — подхвърли Харлоу през рамо, влезе на задната седалка и опъна дългите си кльощави крака.