— Доколкото си спомням, май ми каза, че не съм наследил никакви пари…
— Едва ли има и пукнат грош, друже мой. Въпреки това баща ми държи да се отнасяме с теб както подобава.
— Много мило от негова страна.
— Не точно, просто си гледа работата. Поне така ми каза. Стареца винаги е нащрек. Знаеш ли, Брант, тази кола ми се струваше чудовищна, но когато ти си в нея, изглежда като някоя от онези малки германски кутийки. Много е впечатляващ твоят ръст.
— Щях да имам проблеми, ако не беше такъв.
— Всички ли американски играчи на ръгби са такива канари като теб?
— Футбол, Харлоу, казва се футбол. Всъщност аз съм дребосък в сравнение с другите. Нямам и стотина килограма.
Харлоу дълбоко се замисли.
— Не е малко — заключи накрая. — Ала преди Брант да попита още нещо, продължи любезно: — Да… Кой би си представил, че един американски спортист ще претендира за английска титла? Доста хора ще ти се чудят, старче. Вече се говори. Обаче не се безпокой, никой не знае кога точно пристигаш. Стареца настояваше да си мълчим.
— Прав е бил Стареца. Предполагам, става дума за баща ти?
— Именно. Реджиналд Дарвин Хъксли. Много достоен мъж и няма нищо общо с онзи Дарвин — добави той.
Брант гледаше през прозореца към редиците еднотипни къщи, покрай които минаваха. Танцуващите във въздуха леки снежинки им придаваха доста чудат вид, но той си помисли, че когато снегът се стопи, заедно с него ще изчезне и чарът им.
— Стареца се опитва да открие роднините ти.
— Роднини ли? — Брант бързо се обърна към него. — В Ню Йорк не ми спомена за никакви роднини.
— Е, всъщност не. Не бяхме съвсем сигурни колко са, нито къде са. Стареца не обича да говори неща, за които не е сигурен. Аз му казах, че веднага ще се появят на бял свят, ако стане дума за пари, каквито, разбира се, няма, поне не достатъчно да се напълни една шапка, както се изрази баща ми.
— Майка ми не ми е разказвала за никакви роднини — рече замислено Брант. — Кои са те?
— Вие янките действително много се разпилявате. Губите следите на хората и така нататък. Е, да видим. Има една леля, която се мотае някъде из Шотландия, мисля, в Глазгоу.
— Леля, значи — повтори Брант безизразно. Започваше да се чувства като глупак.
— Точно така. Осиновена дъщеря на стария лорд Ашърууд, омъжена за някой си Спаркс, Карл Спаркс, шотландец. Глупаво смешно име, така казах на стареца, но това е положението. Спаркс, Кло Спаркс, вдовица — Била е Ашърууд, разбира се, преди да се омъжи за този Спаркс.
— Още някакви роднини? — попита Брант.
— Твърде много. Една млада особа от женски пол, дъщеря на първия братовчед на жената на най-малкия брат на баща ти.
Брант замълча, изгубен в дебрите на родословието. Чичо Деймън, когото никога не беше виждал, умрял, когато Брант е бил малък. Детето на първия братовчед на жена му.
— И как се казва тя сега, ако смея да запитам?
— А, беше Бредбъри, обаче след като родителите й загинаха при автомобилна катастрофа през седемдесет и четвърта, старият лорд Ашърууд я взе и официално промени името й на Ашърууд. Не мога да си спомня първото й име. Стареца сигурно го знае. Израснала е в Ашърууд. После, когато братът на дядо ти опъна петалата, младата дама отпрати в чужбина… струва ми се, в Гърция.
— Не мога да повярвам, че старият глупак я е принудил да смени името си!
— Е — възрази Харлоу разсъдливо, — това определено даде на момичето някои предимства. Ашърууд е много по-хубаво име от Бредбъри.
— Все пак ми се струва, че хората имат право да запазват истинските си имена.
— Не знам, друже, не знам. Виж твоето име, Ашър, а не Ашърууд. Освен това, има още една жена, фатална жена, ако разбираш какво искам да кажа.
— Разбирам… — Брант бе изненадан, че Харлоу успя да изобрази похотлива усмивка. Дали един англичанин би те сръгал в ребрата, когато ти разказва мръсен виц?
— Потомка на една от лелите, Лорета, струва ми се, а може би и не. Наистина не съм сигурен. Казва се Лусила. Твърде много си пада по живота, доколкото съм чувал.
— И нейната фамилия ли е сменена?
— О, тя си сменя фамилиите като носни кърпички. Омъжена е за богат германски индустриалец на име Майтер и живее в Бон. Това са всички. Не вярвам да ти се бъркат и да се опитват да ти развалят работата. Щом няма никакви пари, а само проклетата къща…
— Имение — поправи го Брант иронично. — Имението Ашърууд, ако правилно съм запомнил.
— Действително, старче, действително.
— Къде сме сега?
— Минаваме по Уестминстърския мост. Стареца поръча да ти покажа някои от забележителностите. Иска да се чувстваш у дома си. Това сивото, което шумоли долу, е Темза.