— Но ти превръщаш това в нещо твърде трудоемко. След всяко хвърляне трябва да мерим. Какво му е забавното на това — забавното е в самото хвърляне.
— Не — каза Данте, — забавното е в играта. То е навсякъде.
— Не разбирам — рекох. — Хвърлянето на обувка е забавно. Схващам това. Но да вземеш ролетката на баща си и да я опънеш през улицата, ми прилича на работа. Какво му е забавното? А и не само това — ами ако се зададе някоя кола?
— Ще се отместим от пътя. Освен това можем да играем в парка.
— На улицата е по-забавно — възразих.
— Да, на улицата е по-забавно. — Поне за едно нещо мненията ни съвпадаха.
Данте ме погледна.
И аз го погледнах. Знаех, че нямам шанс — че ще играем играта по неговите правила. Но това беше важно за Данте. А за мен нямаше чак толкова голямо значение. Затова играехме играта с онова, с което разполагахме: кецовете ни, две парчета тебешир и ролетката на баща му. Измисляхме си правилата в движение — и те постоянно се променяха. Играта се състоеше от три сета — като тениса. Шест хвърляния на сет. Осемнайсет хвърляния правеха една игра. Данте спечели два от трите сета. Аз обаче направих най-дългото хвърляне. Четиринайсет метра и двайсет сантиметра.
Бащата на Данте излезе от къщата и поклати глава:
— Какво правите, момчета?
— Играем една игра.
— Какво ти казах, Данте? За играенето на улицата? Ей там, буквално под носа ти, има парк. — Той посочи към парка. — И какво… — Млъкна и се огледа. — Да не би да мяташ кецовете си насам-натам?
Данте не се страхуваше от него. Не че баща му беше плашещ. Но все пак му бе родител и стоеше там, предизвиквайки ни да отговорим. Данте дори не трепна, сигурен, че може да защити позицията си.
— Не си мятаме кецовете насам-натам, тате. Играем игра. Това е предназначената за обикновени хора версия на хвърлянето на копие. И проверяваме кой може да хвърли обувката си най-надалече.
Баща му се засмя. Наистина се засмя.
— Ти си единственото хлапе в цялата Вселена, което може да измисли игра, за да се оправдае, че е направило кецовете си на нищо. — Засмя се отново. — Майка ти ще е просто във възторг.
— Не е нужно да ѝ казваме.
— Нужно е.
— Защо?
— Правилото „никакви тайни“.
— Играем насред улицата. Как може това да е тайна?
— Тайна е, ако не ѝ кажем. — Той се ухили на Данте: не ядосано, а като баща, който си придава бащински авторитет. — Заминавайте в парка, Данте.
Намерихме в парка подходящ терен. Изучавах лицето на Данте, докато хвърляше кецовете си с всичка сила. Баща му имаше право. Данте бе открил игра като оправдание да разкаже играта на кецовете си.
Дванайсет
Един следобед, след като бяхме свършили с плуването, се мотаехме на предната му веранда.
Данте се взираше в краката си. Това ме накара да се усмихна.
Попита ме на какво се усмихвам.
— Просто се усмихвам — казах. — Не може ли човек да се усмихва?
— Не ми казваш истината — рече той. Имаше мания за казване на истината. Бе същият като тате. Само дето татко пазеше истината за себе си. А Данте вярваше, че тя трябва да се изрича. Високо и ясно. Да кажеш на някого.
Аз не бях като Данте. Повече приличах на татко.
— Добре — рекох. — Усмихвах се, защото ти си гледаше краката.
— Странно е да се усмихваш на такова нещо — отбеляза той.
— Чудато е — отвърнах. — Кой прави това — да си зяпа краката? Освен теб?
— Няма нищо лошо в това да изследваш собственото си тяло — възрази той.
— Това също е много странно — казах. Вкъщи просто не говорехме за собствените си тела. Никога.
— Както и да е — каза той.
— Както и да е — повторих аз.
— Обичаш ли кучета, Ари?
— Обожавам кучета.
— И аз. На тях не им се налага да носят обувки.
Засмях се. Вече ми се струваше, че една от задачите ми на този свят бе да се смея на шегите на Данте. Само че той не казваше разни неща, за да бъде забавен. Той просто се държеше естествено.
— Ще попитам татко дали ще ми вземе куче. — Изведнъж изражението му се промени — Данте се разпали. Учудих му се.
— Какво куче искаш?
— Не знам, Ари. Някое от приют за животни. От онези кучета, които някой е изхвърлил.
— Да — казах. — Но откъде ще знаеш кое да избереш? В приюта има много кучета. И всичките искат да бъдат спасени.
— Защото хората са толкова подли. Изхвърлят кучетата като боклук. Мразя това.
Докато седяхме там и си говорехме, чухме шум, момчета, които крещяха от другата страна на улицата. Трима на брой, може би малко по-малки от нас. Двама имаха въздушни пушки и сочеха към една птица, която току-що бяха застреляли.