— Ударихме една! Ударихме една! — Едното момче бе насочило пушката си към едно дърво.
— Ей! — кресна Данте. — Престанете! — Наполовина бе пресякъл улицата, преди да проумея какво става. Затичах след него.
— Престанете! Какво ви става, по дяволите! — Данте бе протегнал ръка и им даваше знак да спрат. — Дай ми тая пушка.
— Имаш много здраве, не си познал.
— Противозаконно е — каза Данте. Беше бесен. Истински бесен.
— Втората поправка8 — рече онзи.
— Ами да, втората поправка — обади се другият тип. Продължаваше да стиска здраво малката си пушка.
— Втората поправка не важи за въздушните пушки, кретен такъв. А и огнестрелните оръжия са недопустими на общинска собственост.
— Какво мислиш да направиш по въпроса, лайненце такова?
— Ще ви накарам да спрете — рече Данте.
— Как?
— Като ви наритам кльощавите малки задници по целия път чак до мексиканската граница — обадих се. Предполагам, че просто ме беше страх, че тези типове ще наранят Данте. Казах каквото трябваше да кажа. Те не бяха едри, нито пък умни. Бяха зли и глупави момчета, а аз бях виждал на какво са способни подобни типове. Може би Данте не бе достатъчно злобен за схватка. Аз обаче бях. И никога не бях имал угризения да фрасна един юмрук на някой тип, който направо си го просеше.
Стояхме там известно време и се гледахме. Беше ми ясно, че Данте няма представа как да постъпи.
Един от типовете сякаш се канеше да насочи въздушната си пушка към мен.
— На твое място не бих направил това, ситно кучешко лайненце такова. — Просто се пресегнах и му взех пушката. Стана бързо, той не го очакваше. Едно бях научил за забъркването в сбивания: движи се бързо, хвани го неподготвен. Винаги действаше. Това бе първото правило на сбиванията. И ето че държах въздушната му пушка. — Имаш късмет, че не ти я наврях в задника.
Хвърлих я на земята. Дори не се наложи да им казвам да се разкарат. Те просто си тръгнаха, мърморейки мръсотии под нос.
С Данте се спогледахме.
— Не знаех, че обичаш да се биеш — отбеляза Данте.
— Всъщност не обичам — казах.
— Да — настоя Данте. — Обичаш да се биеш.
— Може и да обичам — отвърнах. — Аз пък не знаех, че ти си пацифист.
— Може би не съм. Може би просто смятам, че човек има нужда от основателна причина, за да обикаля и да убива птици. — Впи поглед в лицето ми. Не бях сигурен какво се опитваше да открие там. — И теб те бива в подхвърлянето на лоши думи.
— Да. Данте, хайде да не казваме на майка ти.
— И на твоята няма да казваме.
Погледнах го.
— Имам си теория защо майките са толкова строги.
Данте почти се усмихна:
— Защото ни обичат, Ари.
— Това е едната част. Другата е, че искат да си останем момчета завинаги.
— Да, мисля, че това би направило мама щастлива — ако вечно си остана момче. — Данте сведе поглед към мъртвата птица. Преди няколко минути беше бесен. А сега приличаше на човек, който е готов да заплаче.
— Никога не съм те виждал толкова разгневен — казах.
— Аз също никога не съм те виждал толкова бесен.
И двамата знаехме, че сме разгневени по различни причини.
За един малък миг просто си стояхме там и гледахме надолу към мъртвата птица.
— Това е просто едно малко врабче — каза той. А после заплака.
Не знаех какво да направя. Просто стоях там и го гледах.
Прекосихме обратно улицата и седнахме на предната му веранда. Той метна кецовете си през улицата с цялата си сила и гняв. Избърса сълзите от лицето си.
— Уплаши ли се? — попита той.
— Не.
— А аз — да.
— И?
А после отново се умълчахме. Мразех тишината. Накрая просто зададох глупав въпрос.
— Защо съществуват птиците?
Той ме погледна:
— Нима не знаеш?
— Предполагам, че не знам.
— Птиците съществуват, за да ни научат на разни неща за небето.
— Вярваш ли в това?
— Да.
Искаше ми се да му кажа да не плаче повече, че онова, което момчетата сториха на онази птица, няма значение. Но знаех, че има. Бе важно за Данте. А и той имаше нужда да се наплаче. Такъв си беше.
А после най-сетне престана. Пое си дълбоко въздух и ме погледна:
— Ще ми помогнеш ли да погреба птицата?
— Разбира се.
Взехме лопата от гаража на баща му и отидохме в парка, където мъртвата птица лежеше на тревата. Вдигнах я с лопатата и я пренесох през улицата, в задния двор на Данте. Изкопах дупка под един голям олеандър.
Сложихме я в дупката и я заровихме.
Никой от нас не каза и дума.
Данте отново заплака. А аз се почувствах кофти, защото не ми се плачеше. Всъщност не изпитвах нищо към птицата. Това си беше птица. Може би не заслужаваше да бъде застреляна от някое тъпо хлапе, което си мислеше, че стрелянето по разни неща е забавно. Но все пак си бе просто птица.