Бях по-суров от Данте. Бях се опитал да скрия тази суровост от него, защото исках да ме харесва. Но сега той знаеше. Че съм суров. И може би в това нямаше нищо лошо. Можеше да ме хареса такъв, точно както на мен ми харесваше, че той не е такъв.
Двамата се вторачихме в гроба на птицата.
— Благодаря — рече той.
— Няма проблем — казах.
Разбрах. Искаше да остане сам.
— Хей — прошепнах, — ще се видим утре.
— Ще идем да плуваме — каза той.
— Да, ще идем да плуваме.
По бузата му се стичаше сълза. В светлината на залязващото слънце приличаше на река.
Какво ли бе усещането: да си от хората, които оплакват смъртта на една птица.
Махнах му за довиждане. Той също ми помаха.
Докато вървях към къщи, си мислех за птиците и за смисъла на съществуването им. Данте имаше отговор. Аз — не. Нямах никаква представа защо съществуват птиците. Никога дори не си бях задавал този въпрос.
Отговорът на Данте ми звучеше логично. Ако изучавахме птиците, може би щяхме да се научим да бъдем свободни. Струва ми се, че това искаше да каже. Аз носех име на философ. Какъв беше моят отговор? Защо нямах отговор?
И защо някои момчета можеха да плачат, а други — не? Различните момчета живееха по различни правила.
Когато се прибрах у дома, седнах на верандата отпред.
Загледах залязващото слънце.
Чувствах се самотен, но това не беше неприятно. Обичах да съм сам. Даже много. Може би и баща ми беше такъв.
Сетих се за Данте и се замислих за него.
Струваше ми се, че лицето му е карта на света. Карта без тъмнина. Леле, свят без тъмнина. Нима не беше прекрасно?
От небето падат врабчета
Когато бях момче, се събуждах с мисълта, че светът свършва.
Едно
На сутринта, след като погребахме врабчето, се събудих, изгарящ от температура.
Мускулите и гърлото ме боляха, главата ми туптеше глухо почти като сърце. Постоянно се взирах в ръцете си — струваха ми се чужди. Опитах се да стана, но не можех да пазя равновесие — стаята се въртеше около мен. Направих крачка, но краката ми не бяха достатъчно силни да понесат тежестта ми. Рухнах върху леглото, радиочасовникът ми падна с трясък на пода.
Майка ми се появи в стаята и по някаква причина ми се струваше нереална.
— Мамо? Мамо? Ти ли си? — Мисля, че крещях.
Сякаш в очите ѝ живееше въпрос.
— Да — каза. Изглеждаше толкова сериозна.
— Паднах — смотолевих.
Тя каза нещо, но не я разбрах. Всичко бе толкова странно — помислих си, че сънувам, но допирът на дланта ѝ приличаше на истинско докосване.
— Изгаряш — каза тя.
Усетих ръцете ѝ върху лицето си.
Не спирах да се чудя къде съм, затова я попитах:
— Къде сме?
Тя ме взе в прегръдките си за миг.
— Шшшт.
Светът бе толкова тих. Между мен и него имаше бариера. Стори ми се, че никога не ме е искал и сега се възползва от възможността да се отърве от мен.
Вдигнах поглед и видях мама да стои пред мен, подавайки ми два аспирина и чаша вода.
Седнах в леглото, посегнах за хапчетата и ги пъхнах в устата си. Хванах чашата — ръцете ми трепереха.
Тя пъхна термометър под езика ми.
Засече времето на часовника си, после извади термометъра от устата ми.
— Четиридесет градуса — каза. — Трябва да свалим тази температура. — Поклати глава. — От микробите в басейна е.
За миг светът се приближи.
— Това е само простуда — прошепнах. Но сякаш говореше някой друг.
— Мисля, че имаш грип.
Но сега е лято. Думите бяха на езика ми, но не можех да ги изрека. Не спирах да треперя. Тя ме покри с още едно одеяло.
Всичко се въртеше, но когато затворих очи, стаята стана неподвижна и тъмна.
А после дойдоха сънищата.
От небето падаха птици. Врабчета. Милиони и милиони врабчета. Падаха като дъжд и ме удряха, и бях покрит с кръвта им, и не можех да намеря място да се предпазя. Клюновете им разкъсваха кожата ми като стрели. А самолетът на Бъди Холи падаше от небето и чувах Уейлън Дженингс да пее „Ла Бамба“. Чувах Данте да плаче — и когато се обърнах да разбера къде е, видях, че държи в ръце отпуснатото тяло на Ричи Валънс. А после самолетът падна върху нас. Виждах единствено сянката и горящата земя.
А после небето изчезна.
Сигурно съм запищял, защото мама и татко се озоваха в стаята. Треперех и всичко бе подгизнало от потта ми. А после осъзнах, че плача и не мога да спра.
Татко ме вдигна и ме залюля в стола. Чувствах се малък и слаб и исках да отвърна на прегръдката му, но не можех, защото ръцете ми бяха слаби. Искаше ми се да го питам дали ме е прегръщал така, когато съм бил малък, защото не помнех, и защо не си спомням. Започнах да си мисля, че може би още сънувам, но майка ми сменяше чаршафите, затова осъзнавах, че всичко е истинско. Освен мен.