— Наистина имам приятели, мамо. Имам приятели от училище. И Данте. Той ми е приятел.
— Да — каза тя. — Данте.
— Да — повторих аз. — Данте.
— Радвам се за Данте — каза тя.
Кимнах.
— Добре съм, мамо. Просто не съм от онези, които… — Не знаех какво се опитвам да кажа. — Просто съм различен. — Даже не знаех какво имам предвид.
— Знаеш ли какво мисля?
Не исках да зная какво мисли. Не исках. Но въпреки това щях да го чуя.
— Ама разбира се — отвърнах.
Тя пренебрегна заядливия ми тон.
— Не мисля, че знаеш колко си обичан.
— Разбира се, че знам.
Тя понечи да каже нещо, но размисли.
— Ари, просто искам да бъдеш щастлив.
Искаше ми се да ѝ отвърна, че това е трудно за мен. Струваше ми се обаче, че тя вече знае това.
— Е — казах, — сега съм в онзи период, когато се предполага да съм нещастен.
Това я разсмя.
Разбирахме се.
— Мислиш ли, че ще е проблем, ако Данте се отбие?
Четири
Данте вдигна телефона на второто позвъняване.
— Не идваш на басейна. — Звучеше сърдит.
— На легло съм. Хванах грип. Най-вече спя, сънувам много лоши сънища и ям пилешка супа.
— Температура?
— Да.
— Болки в костите?
— Да.
— Нощни изпотявания?
— Да.
— Лоша работа — рече той. — Какви бяха сънищата ти?
— Не мога да говоря за тях.
Това, изглежда, го устройваше.
Петнайсет минути по-късно той се появи на входната врата. Чух звънеца. Дочух как говори с майка ми. За Данте никога не бе проблем да започва разговори. Вероятно разказваше на мама историята на живота си.
Чух го да върви надолу по коридора с босите си крака. А после застана на прага на стаята ми. Беше с тениска, която бе толкова износена, че почти прозираше, и с опърпани джинси на дупки.
— Здрасти — каза той. Носеше стихосбирка, скицник и няколко въглена за рисуване.
— Забравил си да си обуеш обувките — казах.
— Дарих ги на бедните.
— Предполагам, че после е ред на джинсите.
— Аха. — Двамата се засмяхме.
Той се вгледа в мен.
— Изглеждаш малко блед.
— И все пак приличам на мексиканец повече от теб.
— Всички приличат на мексиканци повече от мен. Разбери се с хората, които са ми предали гените си. — Имаше нещо в гласа му. Цялата тази тема за мексиканския произход го смущаваше.
— Добре, добре — казах. „Добре, добре“ винаги означаваше, че е време да сменим темата. — Значи си донесе скицника.
— Да.
— Ще ми покажеш ли рисунките си?
— Не. Смятам да те скицирам.
— Ами ако не искам да ме скицираш?
— Как ще стана художник, ако не се упражнявам?
— На моделите на художниците не им ли плащат?
— Само на привлекателните.
— Значи аз не съм привлекателен?
Данте се усмихна:
— Не се дръж като задник. — Стори ми се, че се смути. Но не толкова, колкото аз.
Усещах как почервенявам. Даже момчетата с тъмна кожа като мен можеха да се изчервяват.
— Значи наистина мислиш да станеш художник?
— Абсолютно. — Той погледна право към мен. — Не ми ли вярваш?
— Трябват ми доказателства.
Той седна в моя люлеещ се стол. Загледа ме изпитателно.
— Още изглеждаш зле.
— Благодаря.
— Може би са виновни сънищата ти.
— Може би. — Не исках да говоря за сънищата си.
— Когато бях момче, се будех с мисълта, че светът свършва. Ставах и поглеждах в огледалото — и очите ми бяха тъжни.
— Искаш да кажеш — като моите.
— Да.
— Моите очи са винаги тъжни.
— Светът не свършва, Ари.
— Не се дръж като задник. Разбира се, че не свършва.
— Тогава не бъди тъжен.
— Тъжен, тъжен, тъжен — казах аз.
— Тъжен, тъжен, тъжен — повтори той.
И двамата се усмихвахме, опитвайки се да удържим смеха си — но просто не можехме. Бях щастлив, че се бе отбил. Болестта ме караше да се чувствам крехък, сякаш можех да се счупя. Не ми харесваше това усещане. Смехът ме караше да се чувствам по-добре.
— Искам да те нарисувам.
— Мога ли да те спра?
— Ти си този, който каза, че има нужда от доказателства.
Той ми подхвърли книгата със стихотворения.
— Чети я. Чети. Аз ще рисувам. — После притихна. Очите му започнаха да обхождат с търсещ поглед всичко в стаята: мен, леглото, одеялата, възглавниците, светлината. Бях неспокоен, непохватен и смутен и изпитвах неудобство. А очите на Данте, приковани в мен… не знаех дали това ми харесваше. Чувствах се гол. Но същевременно усещах нещо, което ме караше да се чувствам невидим. И се отпуснах.
— Издокарай ме добре — казах.
— Чети — отвърна той. — Просто чети.
Бързо забравих, че Данте ме рисува. И просто четях. Четях, четях, четях. От време на време хвърлях поглед към него, но той бе потънал в работата си. Върнах се към стихосбирката. Прочетох един ред и се опитах да го разбера: „От онова, неуловимото за нас, звездите са направени“. Красиво казано, но не знаех какво означава. Заспах, чудейки се какво означава този ред.