Когато се събудих, Данте го нямаше.
Не беше оставил никоя от скиците, които ми бе направил. Само една — скица на моя люлеещ се стол. Беше съвършена. Люлеещ се стол на фона на голите стени на стаята ми. Бе уловил следобедната светлина, която струеше в стаята, начина, по който сенките падаха върху стола и му придаваха дълбочина — правеха го да изглежда така, сякаш бе нещо повече от неодушевен предмет. В скицата имаше нещо печално и самотно — запитах се дали това бе начинът, по който Данте виждаше света, или начинът, по който виждаше моя свят.
Взирах се в скицата дълго време. Плашеше ме — в нея имаше нещо вярно.
Къде ли се бе научил да рисува? Внезапно изпитах завист. Той умееше да плува, да рисува, да разговаря с хората. Четеше поезия и харесваше себе си. Какво ли бе чувството наистина да харесваш себе си? Защо някои хора не харесваха себе си, а други се харесваха? Може би просто така стояха нещата.
Погледнах рисунката му, после и стола си. Тогава видях бележката, която бе оставил.
Ари,
Надявам се скицата на стола ти да ти хареса. Липсваш ми на басейна. Водните спасители са кретени.
Обадих му се след вечеря.
— Защо си тръгна?
— Ти имаше нужда да си починеш.
— Съжалявам, че заспах.
Мълчахме известно време.
— Скицата ми хареса — казах.
— Защо?
— Защото изглежда точно като моя стол.
— Това ли е единствената причина?
— В скицата има нещо — казах.
— Какво?
— Емоция.
— Разкажи ми — рече Данте.
— Тъжна е. Тъжна и самотна.
— Като теб — каза той.
Беше ми омразно, че вижда същността ми.
— Не съм тъжен през цялото време — възразих.
— Знам — каза той.
— Ще ми покажеш ли другите?
— Не.
— Защо?
— Не мога.
— Защо не?
— По същата причина, поради която ти не можеш да ми разкажеш сънищата си.
Пет
Грипът, изглежда, не искаше да ме пусне.
Онази нощ сънищата се върнаха. Брат ми. Стоеше от другата страна на реката. Той беше в Хуарес, аз — в Ел Пасо. Виждахме се един друг. Аз изкрещях: „Бернардо, ела от тази страна!“, а той поклати глава. Стори ми се, че не разбира, затова му изкрещях на испански: Vente pa’aca, Bernardo! Мислех си, че стига да знаех правилните език и думи, той щеше да пресече реката. И да се прибере у дома. Само да знаех подходящите думи… Само да говорех правилния език… Тогава се появи татко. Двамата с брат ми се взираха един в друг — не можех да понеса израженията им, върху лицата им сякаш бяха изписани обидата и болката на всички синове и бащи по света. Болката бе толкова дълбока, че вече не можеха да проливат сълзи и лицата им бяха сухи. А после сънят се промени — брат ми и баща ми изчезнаха. Стоях на същото място, където бе стоял татко, откъм страната на Хуарес, а срещу мен бе Данте. Беше без риза и без обувки, исках да заплувам към него, но не можех да помръдна. А после той ми каза нещо на английски, което не разбрах. Отвърнах на испански, а той също не ме разбра.
Бях толкова самотен.
А после светлината угасна и Данте изчезна в тъмнината.
Събудих се и се почувствах изгубен.
Не знаех къде съм.
Треската се бе върнала. Стори ми се, че може би вече нищо няма да е същото. Но знаех, че е само от треската. Отново заспах. Врабчетата падаха от небето. Аз бях този, който ги убиваше.
Шест
Данте намина да ме види. Осъзнавах, че не съм особено забавен. Той също го знаеше, но явно нямаше значение за него.
— Искаш ли да говорим?
— Не — казах.
— Искаш ли да си вървя?
— Не — отвърнах.
Той ми четеше стихотворения. Мислех си за врабчетата, които падаха от небето. Докато слушах гласа на Данте, се запитах как ли би звучал брат ми. Зачудих се дали някога бе чел стихотворения. Главата ми бе пълна — падащи врабчета, призракът на брат ми, гласът на Данте.
Данте свърши с четенето на едно стихотворение, после се зае да търси друго.
— Не те ли е страх, че ще те заразя? — попитах.
— Не.
— Не те е страх?
— Не.
— Ти не се страхуваш от нищо.
— Страхувам се от много неща, Ари.
Можех да попитам: Какви? От какво се страхуваш? Не мисля, че щеше да ми каже.
Седем
Треската си отиде.
Но сънищата останаха.
Баща ми беше в тях. И брат ми. И Данте. В сънищата ми. А понякога и майка ми. В ума ми бе заседнал един образ. Бях на четири и вървях надолу по улицата, като се държах за ръката на брат ми. Спомен ли беше това, или сън. Или надежда.