Не ми харесва да съм на петнайсет.
Не ми харесваше да съм на четиринайсет.
Не ми харесваше да съм на тринайсет.
Не ми харесваше да съм на дванайсет.
Не ми харесваше да съм на единайсет.
Когато бях на десет, бе хубаво. Харесваше ми да съм на десет. Не знам защо, но имах много добра година, когато бях в пети клас. Тогава беше много приятно. Госпожица Педрегън бе страхотна учителка, а по някаква причина всички ме харесваха. Добра година. Отлична година. Пети клас. Но сега, на петнайсет, ами… положението е малко неловко. Гласът ми прави странни неща и все се блъскам в разни неща. Мама казва, че рефлексите ми се опитват да се съобразяват с факта, че раста твърде много.
Не ми допада много това с растенето.
Тялото ми прави неща, които не мога да контролирам, и това не ми харесва.
Изведнъж целият се оказвам в косми. Косми под мишниците, по краката и около… ами… косми между краката. О’кей, не ми харесва. Даже по пръстите на краката ми растат косми. За какво е всичко това?
А ходилата ми постоянно стават все по-големи и по-големи. Каква е тая работа с големите крака? Когато бях на десет, бях дребничък и не се тормозех заради разни косми. Единствената ми грижа бе да се опитвам да говоря съвършен английски. Онази година — когато бях на десет — взех решение, че няма да звуча като поредния мексиканец. Щях да бъда американец. И когато говорех, щях да звуча като такъв.
Така че какво, ако не изглеждам точно като американец?
Как всъщност изглежда един американец?
Дали един американец има големи ръце и ходила и косми около… ами… косми между краката?
Адски се смущавах да чета собствените си думи. Какъв pendejo12. Сигурно бях най-големият загубеняк на света — да пиша за косми и разни неща за тялото. Добре че спрях да си водя дневник — все едно да водя архив на собствената си глупост. Защо да правя това? Защо да си напомням какъв задник съм?
Трябваше да хвърля дневника, но вместо това продължих да го прелиствам напосоки. И тогава открих една част, посветена на брат ми.
В къщата ни няма снимки на брат ми.
Има снимки на двете ми по-големи сестри в сватбените им дни. На майка ми в роклята за първото ѝ причастие. На баща ми, когато е бил във Виетнам. Има мои снимки като бебе, от първия ми учебен ден, снимки, на които държа трофей за първото място със съотборниците си от Малката лига.
Има снимки на трите ми племеннички и на четиримата племенници.
Има снимки на бабите и дядовците ми, всичките до един мъртви. Има снимки из цялата къща.
Но няма снимки на брат ми.
Защото той е в затвора.
Никой вкъщи не говори за него.
Все едно е мъртъв.
По-добре да беше умрял. За мъртвите поне се говори и човек успява да чуе разни истории за тях. Хората се усмихват, когато разправят тези истории. И дори се смеят. Говорим си дори за кучето, което имахме едно време.
Дори на Чар ли, мъртвото куче, му се полага история.
За брат ми никой не разправя истории.
Той е заличен от семейната ни история. Не ми се струва правилно. Брат ми не е просто дума, написана върху черна дъска. Искам да кажа, трябва да пиша есе за Александър Хамилтън — дори знам как изглежда.
Бих предпочел да напиша есе за брат си.
Не мисля, че на някого в училище ще му е интересно да прочете това есе.
Дали някога щях да имам смелостта да помоля родителите си да ми разкажат за брат ми? Веднъж попитах по-големите си сестри. И двете — Сесилия и Силвия — ме стрелнаха с поглед:
— Дори не го споменавай.
Тогава си помислих, че ако имаха пистолет, щяха да ме застрелят. Хванах се, че шепна отново и отново: „Брат ми е в затвора, брат ми е в затвора, брат ми е в затвора“. Исках да почувствам тези думи в устата си, докато ги изричам. Думите могат да бъдат като храната — усещаш ги като нещо в устата си.
„Брат ми е в затвора.“ Тези думи бяха горчиви на вкус.
Но те живееха в мен. И се изтичаха от мен. Не можеш да контролираш. Поне невинаги.
Не знаех какво става с мен. Всичко бе объркано, бях уплашен.
Чувствах се като стаята на Данте, преди той да сложи всичко в ред. Ред.
Това ми трябваше. Затова взех дневника си и започнах да пиша:
Това са нещата, които се случват в живота ми (не в конкретен ред):
Хванах грип и се чувствам ужасно и отвън, и отвътре.
Винаги съм се чувствал ужасно отвътре. Причините за това постоянно се променят.
Казах на татко, че винаги съм имал лоши сънища. И беше вярно. Не го бях споделял с никого. Дори и със себе си. Но беше вярно.
Мразих мама за минута-две, защото ми каза, че нямам приятели.
Искам да знам за брат си. Ако разбера повече неща за него, дали ще го намразя?