Баща ми ме държеше в прегръдките си, когато имах треска — прииска ми се това да продължи вечно.
Не че не обичам мама и татко. Проблемът е, че не знам как да ги обичам.
Данте е единственият приятел, когото съм имал някога. Това ме плаши.
Мисля, че ако Данте наистина ме познаваше, нямаше да ме харесва.
Единайсет
Наложи се да чакаме повече от два часа пред лекарския кабинет. Но с мама се бяхме подготвили. Бях взел стихосбирката на Уилям Карлос Уилямс, която Данте ми даде, а мама пък бе донесла един роман, който четеше — Благослови ме, Ултима13.
Седях срещу нея в чакалнята и чувствах, че ме гледа.
— Не знаех, че обичаш поезия.
— Книгата е на Данте. Баща му държи книги с поезия из цялата къща.
— Това, което баща му прави, е прекрасно!
— Че е професор ли?
— Да. Колко прекрасно!
— Предполагам — казах.
— В университета никога не ми е преподавал и един професор от мексиканско-американски произход. Нито един. — На лицето ѝ почти се изписа гняв.
Знаех толкова малко за нея, за това, което бе преживяла. Какво ли е чувството да си като нея? Никога не ме беше интересувало. Но сега започваше да ме е грижа.
Започвах да се чудя за всичко.
— Обичаш ли поезия, Ари?
— Да. Предполагам, че да.
— Може би ще станеш писател — каза тя. — Поет.
Звучеше толкова прекрасно от нейните уста. Твърде прекрасно за мен.
Дванайсет
Нищо ми нямаше, така каза докторът. Възстановявах се нормално от тежък грип. Цял следобед отиде на вятъра. Само дето бях видял върху лицето на мама да се появява гняв. Щеше да ми се наложи да помисля за това.
Тъкмо когато започваше да става по-малко загадъчна, тя се превърна в още по-голяма мистерия.
Най-сетне ми позволиха да изляза от къщата.
Срещнах се с Данте на плувния басейн, но се изтощих бързо. Най-вече гледах Данте как плува.
Май се канеше да завали. Дъждът винаги идваше по това време на годината. Чух далечната гръмотевица. Докато вървяхме към къщата на Данте, заваля. А после дъждът се превърна в порой.
Погледнах Данте:
— Няма да побягна, ако и ти не побегнеш.
— Няма да побягна.
Така че вървяхме в дъжда. Искаше ми се да вървя по-бързо, но вместо това забавих ход.
Погледнах Данте отново:
— Можеш ли да се справиш?
Той се усмихна.
Добрахме се бавно до къщата му. В дъжда. Мокри до кости.
Баща му ни накара да се преоблечем в сухи дрехи и ни дръпна едно конско.
— За Данте вече знам, че няма и грам здрав разум. Но ти, Ари, теб те мислех за малко по-отговорен.
Данте не се сдържа и го прекъсна:
— Не се надявай, тате.
— Той току-що изкара грип, Данте.
— Вече съм здрав — казах. — Харесвам дъжда. — Сведох очи към пода. — Съжалявам.
Той подпря брадичката ми с длан и я повдигна. Погледна ме.
— Летни момчета — каза.
Хареса ми как ме гледа. Помислих си, че е най-милият човек на света. Може би всички бяха мили. Дори баща ми. Но господин Кинтана бе смел. Не му пукаше дали целият свят ще узнае, че е мил. Данте бе като него.
Попитах Данте дали баща му някога се ядосва.
— Не се разгневява много често, почти никога. Но когато все пак се ядоса, гледам да не му се пречкам.
— На какво се ядосва?
— Веднъж му изхвърлих всичките книжа.
— Сериозно ли?
— Той не ми обръщаше никакво внимание.
— На колко години беше?
— Дванайсет.
— Значи си го ядосал нарочно.
— Нещо такова.
Изведнъж се разкашлях. Всички се стреснаха.
— Горещ чай — каза Данте.
Кимнах. Добра идея.
Седяхме, пиехме си чая и гледахме как дъждът вали на предната веранда на къщата му. Небето беше почти черно — и тогава заваля град. Бе толкова прекрасно и плашещо същевременно. Замислих се — понякога изглеждаше така, сякаш бурята иска да пречупи света, но той отказва да се пречупи.
Взирах се в градушката, когато Данте ме потупа с пръст по рамото.
— Трябва да проведем един разговор.
— Разговор?
— Да си поговорим.
— Говорим си всеки ден.
— Да, но имам предвид да си поговорим наистина.
— За какво?
— Ами за… сещаш се, за това какви сме. За родителите си. Такива неща.
— Някой казвал ли ти е, че не си нормален?
— Това нещо, към което трябва да се стремя, ли е?
— Не си. Не си нормален. — Поклатих глава. — Откъде си се взел?
— Родителите ми правили секс една нощ.
Почти си представих как родителите му правят секс — което бе малко откачено.
— Откъде знаеш, че е било нощ?
— Добър въпрос.
Избухнахме в смях.
— Добре — каза той. — Това е сериозно.
— Това нещо като игра ли е?
— Да.
— Ще играя.
— Кой ти е любимият цвят?
13
Роман от Рудолфо Аная, в който героят разказва историята на възмъжаването с напътствията на своя ментор Ултима. — Б.пр.