Другият се засмя.
— Ти си задник — рече.
— Неее, аз съм поет — възрази онзи. — Поет на тялото.
А после и двамата избухнаха в смях.
Ама да, разбира се, със сигурност бяха двама разцъфващи уолтуитмановци. Работата е там, че всъщност не ми се нравеше много да съм близо до момчетата. Искам да кажа, момчетата наистина ме смущаваха. Не знам защо. Просто не ми беше мястото сред тях. Мисля, че адски се смущавах от факта, че съм момче. И наистина ме потискаше мисълта, че съществува съвсем реална възможност, когато порасна, да стана като някой от онези задници. Момичето е като дърво? Да бе, а пък момчето е кажи-речи толкова умно, колкото парче мъртво дърво, гъмжащо от термити. Мама щеше да каже, че просто преминават през определена фаза. Съвсем скоро щеше пак да им дойде умът. Със сигурност.
Може би животът бе просто поредица от етапи — нижещи се една след друга фази. Може би, след две години, щях да преминавам през същата фаза като осемнайсетгодишните водни спасители. Не че наистина вярвах в теорията на мама за фазите. Не звучеше като обяснение, а като оправдание. Не мисля, че мама схващаше цялата тази работа с момчетата. И аз не я схващах. А пък бях момче.
Имах чувството, че нещо не ми е наред. Предполагам, че бях загадка дори за самия себе си. Това беше гадно. Имах сериозни проблеми.
Едно беше сигурно: нямаше начин да помоля някого от тези идиоти да ми помогне с плуването. По-добре беше да съм сам и нещастен. По-добре бе да се удавя.
Така че — просто си стоях сам и се носех по течението. Не че се забавлявах.
Тъкмо тогава чух гласа му, леко писклив.
— Мога да те науча да плуваш.
Придвижих се отстрани до басейна и застанах прав във водата, примижаваики на слънчевата светлина. Той седна на ръба на басейна. Погледнах го с подозрение. Ако някакво момче предлагаше да ме научи да плувам, тогава със сигурност то нямаше истински личен живот. Две момчета без личен живот? Не беше ли ужасно странно?
Имах си правило, че е по-добре да скучаеш сам, отколкото да се отегчаваш заедно с някой друг. Това до голяма степен бе мое житейско кредо. Май тъкмо затова нямах приятели.
Той ме погледна. С очакване. А после повтори:
— Ако искаш, мога да те науча да плуваш.
Хареса ми гласът му. Звучеше, все едно има настинка — сякаш всеки миг ще му падне гласът.
— Говориш особено — отбелязах.
— Алергии — обясни той.
— Към какво си алергичен?
— Към въздуха — каза той.
Това ме разсмя.
— Казвам се Данте — представи се той.
Това ме разсмя още по-силно.
— Съжалявам — казах.
— Няма нищо. Хората се смеят на името ми.
— Не, не — рекох. — Просто работата е там, че аз се казвам Аристотел.
Очите му светнаха. Беше готов да чуе всяка моя дума.
— Аристотел — повторих.
После и двамата бяхме обзети от лек лудешки пристъп. На смях.
— Баща ми е професор по английски — каза той.
— Ти поне имаш оправдание. Моят баща е пощальон. „Аристотел“ е английският вариант на името на дядо ми. — А после произнесох името на дядо с онзи наистина официален мексикански акцент: — Аристотелис. А истинското ми първо име е Ейнджъл. — А после го казах на испански: — Анхел.
— Името ти е Ейнджъл Аристотел?
— Да. Това ми е истинското име.
Пак се засмяхме. Не можехме да спрем. Запитах се за какво се смеехме. Дали само на имената си? Дали се смеехме, защото изпитвахме облекчение? Дали бяхме щастливи? Смехът бе поредната загадка на живота.
— По-рано казвах на хората, че името ми е Дан. Нали разбираш, просто изпусках две букви. Но спрях да го правя. Не беше честно. А и така или иначе винаги ме разкриваха. И се чувствах като лъжец и идиот. Срамувах се от себе си заради това, че се срамувам от себе си. Не ми харесваше да се чувствам така. — Той сви рамене.
— Всички ми викат Ари — казах.
— Приятно ми е да се запознаем, Ари.
Хареса ми как каза: Приятно ми е да се запознаем, Ари. Все едно наистина го мислеше.
— Добре — рекох, — научи ме да плувам. — Предполагам, че го казах, сякаш му правех услуга. Той или не забеляза, или не му пукаше.
Данте беше много добросъвестен учител. Беше истински плувец, бе съвсем наясно с движенията на ръцете и краката и дишането, разбираше как функционира едно тяло, докато е във водата. Той обичаше водата, уважаваше я. Разбираше и красотата, и опасностите, които криеше. Говореше за плуването, сякаш то бе начин на живот. Бе петнайсетгодишен. Кое беше това момче? Изглеждаше малко крехък — но не беше. Бе дисциплиниран, жилав, надарен с широки познания; не се преструваше на глупав и обикновен. Той не бе нито едно от тези неща.
Бе забавен, съсредоточен и ожесточен. Наистина можеше да бъде ожесточен. А у него нямаше и капчица подлост. Не разбирах как можеш да живееш в подъл свят, без нито една прашинка от тази подлост да „полепне“ по теб. Как можеше човек да живее без поне частица подлост?