— Истинските мексиканци обичат ли да целуват момчета?
— Не мисля, че харесването на момчета е американско изобретение.
— Може и да си прав.
— Да, може и да съм. — Стрелнах го с поглед. Мразеше да съм прав. — Какво ще кажеш за „Дико’с Такос“?
— Нямат менудо.
— Добре, а какво ще кажеш за „Късметлийското кафене“ на „Аламеда“?
— Татко обожава това заведение.
— И моят.
— Те играят боулинг — казах.
— Играят боулинг. — Смеехме се толкова силно, че се наложи да отбия встрани и да спра.
Когато най-накрая стигнахме до „Късметлийското кафене“, бяхме толкова гладни, че и двамата изядохме по една чиния енчиладас и по две купички менудо.
— Очите ми зачервени ли са?
— Не — казах.
— Хубаво. Предполагам, че можем да се прибираме у дома.
— Да — казах.
— Не мога да повярвам, че направихме това.
— Нито пък аз.
— Обаче беше забавно — каза той.
— Боже — рекох. — Беше фантастично.
Единайсет
Татко ме събуди рано.
— Заминаваме за Тусон — каза.
Седнах в леглото. Втренчих се в него.
— Има кафе.
Легс го последва навън през вратата.
Зачудих се дали ми е сърдит и защо трябваше да ходим в Тусон. Чувствах се малко замаян, все едно ме бяха събудили насред някакъв сън. Нахлузих едни джинси и се запътих към кухнята. Татко ми подаде чаша кафе.
— Ти си единственото ми познато хлапе, което пие кафе.
Опитах се да се включа в разговора за дреболии, да се престоря, че не бях водил онзи въображаем разговор е него. Не че той знаеше какво бях казал. Аз обаче знаех. Знаех също и че възнамерявам да кажа онези неща, въпреки че не го направих.
— Някой ден, татко, хлапетата по цял свят ще пият кафе.
— Пуши ми се — каза той.
С Легс го последвахме в задния двор.
Загледах го как пали цигарата си.
— Как беше боулингът?
Той се усмихна криво:
— Беше донякъде забавно. Никакъв ме няма в боулинга. За щастие, същото важи и за Сам.
— Би трябвало да излизаш повече — казах.
— И ти — отвърна той. Дръпна от цигарата си. — Майка ти се обади късно снощи. Леля ти е получила много сериозен удар. Няма да прескочи трапа.
Спомних си как живях при нея едно лято. Бях малък, а тя бе мила жена. Никога не се беше омъжвала. Не че имаше значение. Тя разбираше от момчета, умееше да се смее и знаеше как да накара едно момче да се почувства така, сякаш е център на Вселената. Беше живяла отделно от останалите роднини по причини, които никой така и не си бе направил труда да ми обясни. Никога не се бях интересувал от това.
— Ари? Слушаш ли?
Кимнах.
— Понякога се отнасяш.
— Не, всъщност не. Просто си мислех. Прекарах едно лято с нея, когато бях малък.
— Да, наистина. Не искаше да се връщаш.
— Не исках ли? Не си спомням.
— Влюби се в нея. — Той се усмихна.
— Може и да съм. Не помня да не съм я обичал. А това е странно.
— Какво му е странното?
— Не изпитвам такива чувства към другите си чичовци и лели.
Той кимна.
— Светът би извадил късмет, ако има повече като нея. С майка ти си пишеха всяка седмица. По едно писмо на седмица в продължение на години. Знаеше ли?
— Не. Това са много писма.
— Тя ги пазеше всичките.
Отпих от кафето си.
— Можеш ли да си уредиш нещата в работата, Ари?
Представих си го в армията. Как поема контрол. Със спокоен и невъзмутим тон.
— Да. Работата ми се състои в печене на хамбургери. Какво могат да направят — да ме уволнят ли? — Легс излая до мен. Беше свикнала със сутрешното си тичане. Погледнах татко: — Какво ще правим с Легс?
— Данте — каза той.
Майка му вдигна телефона:
— Привет — казах. — Обажда се Ари.
— Знам — рече тя. — Рано си станал.
— Да — казах. — Данте стана ли?
— Ти майтапиш ли се, Ари? Той става половин час преди да дойде време да върви на работа. Отказва да стане дори минута по-рано.
Двамата се засмяхме.
— Е — казах, — в известен смисъл имам нужда от услуга.
— Добре — каза тя.
— Леля ми получи удар. Мама ѝ е на гости в момента. С татко заминаваме колкото можем по-скоро. Но не знаех на кого да оставя Легс и си мислех, че може би… — Тя не ме остави да си довърша изречението.
— Разбира се, че ще я вземем. Тя е страхотна компания. Снощи заспа в скута ми.
— Но и Данте, и вие работите.
— Всичко ще е наред, Ари. Сам е у дома по цял ден. Довършва книгата си.
— Благодаря — казах.
— Недей да ми благодариш, Ари. — Звучеше много по-щастлива и по-ведра в сравнение с жената, с която се бях запознал най-напред. Може би защото щеше да има бебе. Не че все още не приличаше на Данте.
Затворих телефона и си приготвих малко багаж. Но той изведнъж иззвъня. Беше Данте.