— Пробвай за една година — посъветва ме татко. Той знаеше, че понякога обичам да се бия. Вечно ми изнасяше лекции за физическото насилие. Опитваше се да ме държи далече от бандите в училището ми, да ме опази да не стана като брат ми, който в крайна сметка попадна в затвора. Затова, заради брат ми, аз трябваше да бъда добър бойскаут. Това беше гадно. Откъде накъде трябваше да бъда бойскаут само защото имах брат, който бе лошо момче? Мразех начина, по който мама и татко правеха тези семейни „сметки“.
Угодих на татко. Пробвах за една година. Не ми хареса — с изключение на това, че се научих да правя сърдечно-белодробна реанимация. Не ми харесваше онази част, когато трябваше да дишам в нечия уста. Влудяваше ме. Но същевременно ме и опияняваше: да накараш едно сърце да започне да бие отново. Не разбирах напълно научната част. Но след като получих нашивка за това, че съм се научил да връщам хора към живота, се махнах. Прибрах се у дома и връчих нашивката на татко.
— Мисля, че правиш грешка. — Това беше всичко, което ми каза.
Няма да свърша в пандиза. Това исках да кажа. Вместо това просто изтърсих:
— Кълна се, че ако ме накараш да се върна, ще започна да пуша марихуана.
Баща ми ме погледна озадачено.
— Това си е твоят живот — рече. Сякаш беше наистина вярно. И още нещо за баща ми. Той не ми четеше конско евангелие. Не и наистина. Което ме вбесяваше. Не бе гадняр. И нямаше лош нрав. Говореше с кратки изречения: „Животът си е твой“, „Поне опитай“, „Сигурен ли си, че искаш да направиш това?“. Защо не можеше просто да говори? Как се предполагаше да го опозная, когато не ми позволяваше? Мразех това.
Справях се добре. Имах приятели в училище. В известен смисъл. Не бях безумно популярен. Как можех да бъда? За да си безумно популярен, трябва да накараш хората да повярват, че си забавен и интересен. Мен просто не ме биваше чак толкова в преструвките.
Имаше две момчета, с които се мотаех едно време — братята Гомес. Обаче те се преместиха. А имаше и две момичета, Джина Наваро и Сузи Бърд, които обичаха да ме тормозят за развлечение. Момичета. И те бяха загадки. Всичко беше загадка.
Предполагам, че не живеех чак толкова зле. Може би не всички ме обичаха, но и не бях някое от онези хлапета, дето всички ги мразеха.
Биваше ме да се бия. Затова хората не ме закачаха.
През повечето време бях невидим. Така ми харесваше.
И тогава се появи Данте.
Пет
След четвъртия ми урок по плуване Данте ме покани да се отбия у тях. Живееше на по-малко от една пряка от плувния басейн в голяма стара къща срещу парка.
Представи ме на баща си, професора по английски. Никога не бях срещал мъж от мексиканско-американски произход, който да е професор по английски. Не знаех, че има такива. И наистина, той не приличаше на професор. Бе млад, красив и добродушен и сякаш донякъде си беше още момче. Изглеждаше като човек, влюбен в живота. Толкова различен от баща ми, който винаги се бе държал на разстояние от света. У татко имаше мрачност, която не разбирах. Такава липсваше у бащата на Данте. Дори черните му очи бяха пълни със светлина.
Онзи следобед, когато се запознах с баща му, той носеше джинси и тениска, седеше на кожен стол в кабинета си и четеше книга. За пръв път виждах човек с кабинет в собствената си къща.
Данте отиде при баща си и го целуна по бузата. Аз никога не бих направил това. Абсолютно никога.
— Не си се избръснал тази сутрин, тате.
— Лято е — каза баща му.
— Това значи, че не трябва да работиш.
— Това значи, че трябва да си довърша книгата.
— Писането на книга не е работа.
Бащата на Данте се разсмя неудържимо при тези думи.
— Имаш много да учиш за работата.
— Лято е, тате. Не искам да слушам за работа.
— Ти никога не искаш да чуваш за работа.
На Данте не му допадаше посоката, в която отиваше разговорът, затова се опита да смени темата:
— Да не мислиш да си пуснеш брада?
— Не. — Баща му се засмя. — Твърде е горещо. А и майка ти отказва да ме целува, ако ходя небръснат повече от един ден.
— Леле, колко е строга!
— Аха.
— А какво би правил без целувките ѝ?
Той се ухили, после ме погледна:
— Как търпиш този тип? Ти сигурно си Ари.
— Да, сър. — Бях нервен. Не бях свикнал да се срещам с нечии родители. Повечето от тях изобщо не проявяваха интерес да си говорят с мен.
Той стана от стола си и остави книгата. Приближи се и стисна ръката ми.
— Аз съм Сам — каза. — Сам Кинтана.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Кинтана.
Бях чувал тази фраза, приятно ми е да се запознаем, хиляда пъти. Когато Данте ми я бе казал, звучеше истински. Но когато аз я изрекох, се почувствах глупав и неоригинален. Идеше ми да се скрия някъде.