— Съжалявам за леля ти. Но пък получавам Легс! — Държеше се типично по момчешки. Може би щеше да си остане момче. Като баща си.
— Да, имаш си Легс. Обича да тича сутрин. Рано.
— Колко рано?
— Ставаме около пет и четиресет и пет.
— Пет и четиресет и пет! Да не си луд? Ами сънят?
Този човек винаги успяваше да ме разсмее.
— Благодаря, че ме разсмя — казах.
— Добре ли си? — попита той.
— Да.
— Баща ти ядоса ли ти се много, задето се прибра толкова късно?
— Не. Беше заспал.
— Мама искаше да разбере какви сме ги вършили.
— Какво ѝ каза?
— Че не сме успели да гледаме никакви звезди заради бурята, че е валяло адски силно и просто сме заседнали в бурята. И просто сме седели в пикапа и сме си говорили. А когато дъждът спрял, сме огладнели, затова сме излезли да хапнем менудо.
Тя ме погледна странно. Каза: „Защо ли не ти вярвам?“. А аз отвърнах: „Защото си много мнителна“. И тогава тя заряза изцяло темата.
— Майка ти има свръхизострени инстинкти — отбелязах.
— Да, обаче нищо не може да докаже.
— Бас държа, че знае.
— Откъде ще знае?
— Не знам. Но се обзалагам, че знае.
— Докарваш ми параноя.
— Хубаво.
И двамата се разсмяхме.
Оставихме Легс у Данте по-късно същата сутрин. Татко даде на господин Кинтана ключ за нашата къща. Данте се насади със задачата да полива растенията на мама.
— И не ми отмъквай пикапа — предупредих го.
— Аз съм мексиканец — заяви той. — Знам всичко за запалването на кола без ключ.
Това ме разсмя.
— Виж — казах. — Яденето на менудо и паленето на пикап без ключ са две тотално различни форми на изкуство.
Ухилихме се един на друг.
Госпожа Кинтана ни стрелна с поглед.
Изпихме по чаша кафе с майката и бащата на Данте. Данте разведе Легс из къщата.
— Бас държа, че Данте ще насърчи Легс да му сдъвче всичките обувки. — Всички се засмяхме, с изключение на татко. Той не знаеше за войната на Данте срещу обувките. Засмяхме се още по-силно, когато Легс и Данте влязоха обратно в кухнята. Легс носеше в уста една от обувките на Данте.
— Виж какво си намери тя, мамо.
Дванайсет
С татко не разговаряхме кой знае колко по време на пътуването с колата към Тусон.
— Майка ти е тъжна — каза той. Стана ми ясно, че си спомня за нещо.
— Искаш ли аз да карам?
— Не — каза той. Но после размисли. — Да. — Отби на следващия изход на магистралата и спряхме за бензин и кафе. Той ми подаде ключовете. Неговата кола бе много по-лесна за управление от моя пикап. Усмихнах се.
— Никога не съм карал друго, освен пикапа си.
— Щом можеш да се справиш с онзи пикап, можеш да се справиш с всякаква кола.
— Съжалявам за снощи — казах. — Понякога просто е така. Вътре в мен се надбягват разни неща, такива едни чувства. Невинаги знам какво да правя с тях. Това вероятно изобщо не звучи смислено.
— Звучи нормално, Ари.
— Не мисля, че съм толкова нормален.
— Нормално е да чувстваш разни неща.
— Само дето съм гневен. И всъщност не знам откъде идва всичкият този гняв.
— Може би ако говорехме повече…
— Е, кого от нас го бива с думите, татко?
— Теб те бива с думите, Ари. Но не и когато си близо до мен.
Не отвърнах нищо. После обаче казах:
— Не ме бива с думите, татко.
— Постоянно разговаряш с майка си.
— Да, но защото това ми е задължение.
Той се засмя.
— Радвам се, че тя ни кара да говорим.
— Щяхме да се удавим в собственото си мълчание, ако тя не беше наоколо.
— Е, сега си говорим, нали?
Хвърлих поглед към него и го видях, че се усмихва.
— Да, говорим си.
Той спусна стъклото на прозореца.
— Майка ти не ми дава да пуша в колата. Ти имаш ли нещо против?
— Не, нямам.
Онзи мирис — на цигари — винаги ме подсещаше за него. Той пушеше цигарата си. Аз карах. Нямах нищо против тишината, пустинята и безоблачното небе.
Какво значение имаха думите за една пустиня?
Отнесох се. Мислех си за Легс и Данте. Питах се какво ли виждаше Данте, когато ме погледнеше. Защо така и не погледнах скиците, които ми даде? Нито веднъж. Помислих си за Джина и Сузи — защо никога не им се обаждах? Те се заяждаха с мен, но това бе техният начин да бъдат мили към мен. Знаех, че ме харесват. И аз ги харесвах. Защо не може едно момче да е приятел е момичета? Защо това да е нередно? Зачудих се дали брат ми е бил близък е леля. Защо една толкова мила жена се беше отчуждила от семейството си? Защо бях прекарал едно лято е нея, когато бях само на четири?
— Какво си мислиш? — чух гласа на баща си. Почти никога не задаваше този въпрос.
— Мислех си за леля Офелия.
— Какво си мислеше за нея?
— Защо ме изпратихте да прекарам лятото при нея?