Петнайсет
Обадих се на Данте и му казах, че ще се върнем след два дни. Не му споделих нищо за леля. Освен това, че ми бе оставила къщата си.
— Какво? — попита той.
— Да.
— Леле!
— Леле е подходящ коментар.
— Голяма ли е къщата?
— Да. Страхотна е.
— Какво ще правиш с нея?
— Е, има някакъв приятел на леля, който иска да я купи.
— И какво ще правиш с всичките пари?
— Не знам. Не съм мислил за това.
— Защо според теб ти е оставила къщата?
— Нямам представа.
— Можеш да напуснеш работата си във „Въглищаря“.
Този Данте. Винаги успяваше да ме разсмее.
— Е, ти какво правиш?
— Работя в дрогерията. Мотая се с един тип — каза той.
— Аха — отвърнах.
— Да.
Искаше ми се да го попитам за името на онзи тип, но не го направих. Данте смени темата. Беше ми ясно защо.
— Мама и татко са влюбени в Легс.
Шестнайсет
На четвърти юли все още бяхме в Тусон.
Отидохме да гледаме фойерверките.
Татко ми позволи да изпия една бира с него. Мама се опита да се престори, че не одобрява. Но ако не одобряваше, щеше да бъде по-строга.
— Не ти е първата бира, нали, Ари?
Не смятах да я лъжа.
— Мамо, казах ти, че когато наруша правилата, ще го направя зад гърба ти.
— Да — потвърди тя. — Така каза. Не си шофирал, нали?
— Не.
— Кълнеш ли се?
— Кълна се.
Пиех бирата бавно и гледах фойерверките. Чувствах се като малко момче. Обичах фойерверките, експлозиите в небето, начина, по който тълпата ахкаше и охкаше.
— Офелия винаги казваше, че Франи е като Четвърти юли.
— Страхотно казано — отбелязах. — Е, какво стана с нея?
— Почина от рак.
— Кога?
— Преди около шест години, струва ми се.
— Ти отиде ли на погребението?
— Да.
— Но не ме взе със себе си.
— Не.
— Тя ми изпращаше коледни подаръци.
— Трябваше да ти кажем.
Седемнайсет
Мама и татко бяха решили, че на света има твърде много тайни. Преди си тръгнем от къщата на леля, мама сложи две кутии в багажника на колата.
— Какво е това? — попитах.
— Писмата, които ѝ пишех.
— Какво ще правиш с тях?
— Ще ти ги дам.
— Наистина ли?
Дали моята усмивка бе толкова голяма като нейната? Може би, но не и толкова прекрасна.
Осемнайсет
По време на пътуването до Ел Пасо от Тусон седях на задната седалка. Мама и татко се държаха за ръце. Понякога си хвърляха погледи. А аз гледах пустинята. Сетих се за нощта, в която с Данте бяхме пушили марихуана и бяхме тичали наоколо голи в дъжда.
— Какво ще правиш през остатъка от лятото?
— Не знам. Ще работя във „Въглищаря“. Ще се мотая с Данте. Ще тренирам. Ще чета. Такива неща.
— Не си длъжен да работиш — каза татко. — През целия си живот ще правиш това.
— Нямам нищо против да работя. А и какво бих правил иначе? Не обичам да гледам телевизия. Нямам връзка с връстниците си. И трябва да благодаря на теб и мама за това.
— Е, от сега нататък можеш да гледаш колкото си искаш телевизия.
— Твърде късно.
Двамата се засмяха.
— Не е смешно. Аз съм най-неготиният седемнайсетгодишен във Вселената. И за това сте виновни само вие.
— За всичко сме виновни ние.
— Да, вие сте виновни за всичко.
Мама се обърна само за да се увери, че се усмихвам.
— Може би е хубаво двамата с Данте да направите един излет заедно, да отидете на къмпинг — или нещо от сорта.
— Не мисля — казах.
— Хубаво е да помислиш — каза мама. — Лято е.
Лято е — помислих си. Постоянно се сещах за думите на госпожа Кинтана: Не забравяй дъжда.
— Задава се буря — каза баща ми. — И всеки момент ще влезем в нея.
Загледах се през прозореца към черните облаци пред нас. Отворих задния прозорец и помирисах дъжда. Човек можеше да усети мириса на дъжд в пустинята още преди да е паднала и капка. Затворих очи. Подадох ръка навън и почувствах първата капка. Бе като целувка. Небето ме целуваше. Мисълта беше хубава. Бе нещо, което Данте би си помислил. Почувствах още една капка, а после още една. Целувка. Целувка. И още една целувка. Сетих се за сънищата, които имах напоследък — всичките за целуване. Но никога не знаех кого целувам. Не можех да видя. А после, просто така, се озовахме насред порой. Вдигнах стъклото на прозореца и изведнъж ми стана студено. Ръката ми бе мокра, едното ми рамо — подгизнало.
Баща ми отби колата и спря.
— Не мога да карам в това време — каза той.
Нямаше нищо освен тъмнина, дъжд и нашето мълчание.
Мама държеше ръката на баща ми.
Бурите винаги ме караха да се чувствам толкова малък.
Макар че повечето лета са направени от слънце и горещина, за мен същността им е в бурите, които идват и отшумяват изведнъж. И ме оставят с чувството на самота.