Дали всички момчета са самотни?
Лятното слънце не е предназначено за такива като мен.
Момчетата като мен принадлежат на дъжда.
Всички тайни на Вселената
През цялата си младост те търсех, без да зная какво търся.
Едно
През целия път до Ел Пасо валя на пресекулки. Унасях се в сън. Събуждах се всеки път, щом се натъкнехме на силен порой.
Имаше нещо много спокойно в това пътуване обратно към къщи.
А извън колата се вихреше ужасна буря. Вътре бе топло. Не се чувствах застрашен от непредсказуемото време, а сигурен и защитен.
Първия път, когато заспах, започнах да сънувам. Струва ми се, че бях способен да сънувам „по поръчка“. Сънувах татко и брат ми — и тримата пушехме. Бяхме в задния двор. Мама и Данте бяха на вратата. Гледаха.
Не можех да реша дали сънят е хубав, или лош. Може би все пак хубав, защото, когато се събудих, не бях тъжен. Явно така се разбира какъв точно е сънят. По начина, по който те кара да се чувстваш.
— За катастрофата ли мислиш? — чух тихия глас на мама.
— Защо?
— Дъждът някога напомня ли ти за катастрофата?
— Понякога.
— С Данте говорите ли за това?
— Не.
— Защо?
— Просто не говорим.
— О — каза тя. — Мислех, че двамата си говорите за всичко.
— Не — отвърнах. — Ние сме като всички други по света. — Това не беше вярно. Не бяхме като другите.
Когато наближихме къщата, валеше като из ведро. Гръмотевици, светкавици и вятър, най-ужасната буря през това лято. С татко се измокрихме до кости, докато внесем куфарите в къщи. Мама светна лампите и сложи чай, докато с татко се преоблякохме в сухи дрехи.
— Легс мрази гръмотевици — казах. — Дразнят ѝ ушите.
— Сигурна съм, че спи точно до Данте.
— Да, сигурно — казах.
— Тя липсва ли ти?
— Да. — Представих си Легс, легнала в краката на Данте, скимтяща при звука на гръмотевиците. Представих си как Данте я целува и ѝ казва, че всичко ще се оправи. Данте, който обичаше да целува кучета, родителите си, момчета и дори момичета. Може би целуването бе част от човешката същност. Явно аз не бях човешко същество. Не бях част от естествения порядък на нещата. Но Данте изпитваше наслада от целуването. А подозирах, че обича и да мастурбира. Смятах мастурбирането за смущаващо. Дори не знаех защо. Просто бе такова. Все едно да правиш секс със себе си. А това наистина е сбъркана работа. Автоеротизъм. Бях го проверил в една книга в библиотеката. Боже, чувствах се глупаво дори само като мислех за тези неща. Някои момчета говореха постоянно за секс. Чувах ги в училище. Защо им доставяше такова удоволствие? Това ме караше да се чувствам нещастен. Не на място. Ето я пак тази дума. И защо мислех за всички тези неща насред дъждовна буря, докато седях на кухненската маса с родителите си? Опитах се да върна мислите си в кухнята. Където бях. Където живеех. Мразех това — да живея в ума си.
Мама и татко разговаряха, а аз седях там и се опитвах да ги слушам, но всъщност изобщо не слушах, а си мислех за разни неща. Умът ми просто блуждаеше. А после мислите ми се спряха върху брат ми. Винаги се спираха там. Бе като любимото ми място за паркиране в пустинята. Просто някак се отбивах там постоянно. Какво ли щеше да бъде, ако брат ми бе наоколо? Можеше да ме научи как да бъда момче и какво би трябвало да чувстват и да правят момчетата, как всъщност да се държат Може би щях да съм щастлив. А може би животът ми щеше да си бъде същият Или дори по-лош. Не че имах лош живот. Знаех това. Имах си мама и татко, тях ги беше грижа за мен, имах си куче и най-добър приятел на име Данте. Но в мен имаше нещо, което вечно ме караше да се чувствам зле.
Дали всички момчета носеха тази тъмнина в себе си? Да. Може би дори Данте.
Усетих очите на мама по мен. Изучаваше ме. Отново.
Усмихнах ѝ се.
— Бих те помолила да ми кажеш какво си мислиш, но не мисля, че би го направил.
Свих рамене. Посочих към баща си:
— Предполагам, че твърде много приличам на него.
Това разсмя татко. Беше уморен, но в онзи момент, докато седяхме на кухненската маса, изглеждаше необичайно млад. Помислих си, че може би се превръща в друг човек.
Всеки винаги се превръща в друг човек.
Понякога, когато човек е по-възрастен, се превръща в някой по-млад. А аз пък се чувствах стар. Как може някой, който скоро ще навърши седемнайсет, да се чувства стар?
Още валеше, когато заспах. Гръмотевиците не бяха близо и тихият им звук бе по-скоро като далечен шепот.
Спах. Сънувах. Пак беше онзи сън — онзи сън, в който целувах някого.
Когато се събудих, ми се прииска да се докосна. „Да се ръкуваш с най-добрия си приятел.“ Това бе евфемизмът, който използваше Данте. Винаги се усмихваше, когато го казваше.