Четири
Не знаех, че ще го направя. Не е като да имах план. Почти не мислех.
Понякога правим разни неща не защото мислим, а защото чувстваме. Защото чувстваме твърде много. И невинаги можем да контролирате действията си, когато чувствата ни са твърде силни. Ето я разликата между това да си момче и това да си мъж — момчетата не могат да контролират ужасните неща, които изпитват понякога. А мъжете успяват. В онзи следобед аз бях просто едно момче. Ни най-малко не приличах на мъж.
Бях момче. Момче, което обезумя. Обезумя, полудя.
Качих се в пикапа си и подкарах право към дрогерията, където работеше Данте. Прехвърлях в ума си разговора, който бяхме провели. Спомних си името на момчето. Даниел. Влязох в дрогерията — той бе там. Даниел. Видях табелката с името му. Даниел Г. Момчето, което Данте каза, че искал да целуне. Беше на гишето.
— Аз съм Ари — представих се.
Той ме погледна, изглеждаше паникьосан.
— Приятел съм на Данте — казах.
— Знам — рече той.
— Мисля, че е добре да си вземеш почивка.
— Аз не…
Не изчаках тъпите му оправдания.
— Ще изляза навън и ще те чакам. Ще чакам точно пет минути. И ако не излезеш след пет минути, ще вляза обратно в тази дрогерия и ще ти наритам шибания задник пред целия свят. Ако не ми вярващ по-добре да ме погледнеш в очите и да видиш какво има там.
Излязох. И зачаках. Не минаха и пет минути, преди той да застане пред мен.
— Да се поразходим — казах.
— Не мога да отсъствам дълго — рече той.
Последва ме.
Тръгнахме.
— Данте е в болницата.
— О!
— О?
— Не си отишъл на свиждане. — Той не каза нищо. Прииска ми се да го пребия до безсъзнание още там на място. — Нямаш ли нещо да кажеш, задник такъв?
— Какво искаш да кажа?
— Копеле такова. Нищичко ли не чувстваш?
Виждах, че трепери. Не че ми пукаше.
— Кои бяха?
— За какво говориш?
— Не се ебавай с мен, задник такъв.
— Няма да казваш на никого.
Сграбчих го за яката, а после го пуснах.
— Данте лежи в болница, а единственото, за което ти пука, е на кого ще кажа. На кого ще кажа, задник такъв? Само ми кажи кои бяха.
— Не знам.
— Глупости. Кажи ми сега и няма да ти наритам задника оттук чак до Южния полюс.
— Не ги познавах всичките.
— Колко?
— Четирима.
— Трябва ми само едно име. Само едно.
— Джулиан. Беше един от тях.
— Джулиан Енрикес?
— Същият.
— Кой друг?
— Джо Монкада.
— Кой друг?
— Другите двама не ги познавах.
— И просто остави Данте там?
— Той не искаше да бяга.
— А ти не остана с него?
— Не. Каква полза щеше да има?
— Значи не ти пукаше?
— Разбира се, че ми пукаше.
— Но не се върна, нали? Не се върна да видиш дали той е добре, нали?
— He. — Изглеждаше уплашен.
Блъснах го в стената на една сграда. И си тръгнах.
Пет
Знаех къде живее Джулиан Енрикес. Бях играл бейзбол с него и братята му, когато бях в началното училище. Никога не се бяхме харесвали истински. Не че бяхме врагове или нещо такова. Обикалях известно време с пикапа, после се хванах, че го паркирам пред къщата му. Отидох до входната врата и почуках. Отвори ми малката му сестра.
— Здрасти, Ари — каза тя.
Усмихнах ѝ се. Беше хубава.
— Здрасти, Лулу — казах. Гласът ми бе спокоен и почти дружелюбен. — Къде е Джулиан?
— На работа е.
— Къде работи?
— „Бенис Боди Шоп“.
— Кога приключва? — попитах.
— Обикновено се прибира по някое време след пет.
— Благодаря — казах.
Тя ми се усмихна.
— Да му кажа ли, че си наминал?
— Разбира се — казах.
„Бенис Боди Шоп“. Собственик беше Родригес — един от приятелите на татко. Бяха ходили на училище заедно. Знаех точно къде се намира. Обикалях с пикапа цял следобед и просто чаках да наближи пет. Когато почти стана време, паркирах зад ъгъла. Не исках господин Родригес да ме види. Щеше да задава въпроси и да каже на татко. Не исках въпроси.
Излязох от пикапа си и прекосих улицата срещу автосервиза. Исках да съм сигурен, че ще видя Джулиан, когато излезе от гаража. Когато го зърнах, му махнах да се приближи.
Той пресече улицата.
— Какво става, Ари?
— Не кой знае какво — казах. — Посочих към пикапа си. — Просто се разкарвам наоколо.
— Тоя пикап твой ли е?
— Аха.
— Хубаво возило, vato.
— Искаш ли да го разгледаш хубаво?
Отидохме до пикапа и той прокара ръка по хромираните брони. Коленичи и огледа хромираните рингове. Представих си го как рита проснатия на земята Данте и как го спуквам от бой още там, на място.
— Искаш ли да се повозиш?
— Имам малко работа. Може да наминеш по-късно и ще направим едно кръгче.