Поех си въздух.
— Добре — казах. — И ще ме изслушате?
— Защо да не те изслушаме? — Гласът на татко бе твърд.
Погледнах го.
После погледнах мама.
После сведох очи към пода.
— Те нараниха Данте — прошепнах. — Дори не мога да ви опиша на какво прилича. Трябва да видите лицето му. Пукнали са му няколко ребра. Оставили го да лежи в една уличка. Като някакво нищожество. Като боклук. Като лайно. Сякаш е едно нищо. И ако беше умрял, нямаше да им пука. — Започнах да плача. — Искате да говоря? Ще говоря. Искате да ви кажа? Ще ви кажа. Целувал е друго момче.
Не знам защо, но не можех да спра да плача. А после спрях и разбрах, че съм истински ядосан. По-гневен, отколкото съм бил някога в живота си.
— Били четирима. Другото момче избягало. Но Данте останал. Защото е такъв. Той не бяга.
Погледнах татко.
Той не каза нито дума.
Майка ми се бе преместила по-близо до мен. Не можеше да спре да разресва косата ми с пръсти.
— Толкова се срамувам — прошепнах. — Исках да ги нараня в отговор.
— Ари? — Гласът на баща ми бе мек. — Ари, Ари, Ари. Водиш тази война по най-лошия възможен начин.
— Не зная как да я водя, татко.
— Редно е да помолиш за помощ — каза той.
— Не знам как да направя и това…
Седем
Когато излязох от банята, татко го нямаше.
Мама беше в кухнята. Кафявият пощенски плик с името на брат ми бе на масата. Мама пиеше вино.
Седнах срещу нея.
— Понякога пия бира — казах.
Тя кимна.
— Не съм ангел, мамо. Не съм светец. Аз съм просто Ари. Аз съм просто сбърканият Ари.
— Никога не казвай това.
— Вярно си е.
— Не, не е. — Гласът ѝ бе силен и твърд. — Изобщо не си сбъркан. Ти си сладък, добър и почтен. — Тя отпи от виното си.
— Нараних Джулиан — казах.
— Да, това не е била много умна постъпка.
— И не много мила.
Тя почти се засмя:
— Не, изобщо не е мила. — Прокара ръце по плика. — Съжалявам — каза. Отвори го и извади снимка. — Това си ти. Ти и Бернардо. — Подаде ми снимката. Бях малко момче и брат ми ме държеше в прегръдките си. И се усмихваше. Бе красив и усмихнат, а аз се смеех.
— Ти го обичаше толкова много — каза тя. — И съжалявам. Както казах, Ари, невинаги правим каквото трябва, нали знаеш? Невинаги казваме правилните неща. Понякога е твърде болезнено да погледнеш нещо. Така че не го правиш. Просто не гледаш. Но то няма да се махне, Ари. — Тя ми подаде плика. — Всичко е вътре. — Не плачеше. — Той уби човек, Ари. Уби човек с голи юмруци. — Почти се усмихна. Но това бе най-тъжната усмивка, която бях виждал. — Не съм казвала това никога преди — прошепна тя.
— Още ли боли много?
— Много, Ари. Дори след всичките тези години.
— Винаги ли ще боли?
— Винаги.
— Как издържаш?
— Не знам. Всички сме принудени да понасяме разни неща, Ари. Всички. Баща ти трябва да понася войната и онова, което му е причинила. Ти трябва да понасяш собственото си болезнено пътуване към възмъжаването. А то е болезнено за теб, нали, Ари?
— Да — казах.
— А аз трябва да понеса брат ти, стореното от него, срама от него, отсъствието му.
— Вината не е твоя, мамо.
— Не знам. Мисля, че майките винаги се обвиняват. Както и бащите.
— Мамо?
Исках да я докосна. Но не го направих. Просто я погледнах и се опитах да се усмихна.
— Не знаех, че мога да те обичам толкова много.
И тогава усмивката ѝ вече не бе тъжна.
— Hijo de mi corazon, ще ти кажа една тайна. Ти ми помогна да го понеса. Помагаш ми да понеса всичките си загуби. Ти, Ари.
— Не казвай това, мамо. Само ще те разочаровам.
— He, amor. Никога.
— Това, което направих днес… Наранихте.
— Не — каза тя. — Мисля, че разбирам.
Но начинът, по който го изрече… Сякаш разбираше нещо за мен, което никога не бе разбирала напълно преди. Винаги имах чувството, че когато ме погледнеше, се опитваше да ме открие, да проумее кой съм. В този момент обаче сякаш ме виждаше, сякаш ме познаваше. Но това ме обърка.
— Разбираш какво, мамо?
Тя побутна плика към мен.
— Няма ли да го разгледаш?
Кимнах.
— Да. Не точно сега.
— Страх ли те е?
— Не. Да. Не знам. — Прокарах пръст по името на брат си. Седяхме там, мама и аз, много дълго време.
Тя отпиваше от чашата си е вино, а аз разглеждах снимки на брат си.
Брат ми като бебе, брат ми в ръцете на баща ми, брат ми със сестрите ми.
Брат ми, седнал на предните стъпала на къщата.
Брат ми като малък, отдаващ чест на баща ми в униформа.
Брат ми, брат ми.
Майка ми ме гледаше. Беше вярно. Никога не я бях обичал повече.
Осем
— Къде отиде татко?
— Да се види със Сам.
— Защо?
— Иска да говори с него.
— За какво?
— За случилото се. Нали знаещ баща ти и Сам са приятели. — Интересно — казах. — Татко е по-възрастен.