Тя се усмихна.
— И какво от това?
— Да, наистина, какво от това.
Девет
Може ли да поставя в рамка тази и да я сложа в стаята си? — Беше снимка, на която брат ми отдаваше чест на баща ми.
— Да — каза тя, — обожавам тази.
— Той плака ли? Когато татко тръгна за Виетнам?
— Дни наред. Беше неутешим.
— Ти страхуваше ли се, че татко няма да се върне?
— Не мислех за това. Заставих се да не мисля за това. — Засмя се. — Бива ме в това.
— И мен — казах. — И през цялото време си мислех, че съм наследил тази черта от татко.
Засмяхме се.
— Може ли да сложим тази снимка в дневната? Имаш ли нещо против, Ари?
Това бе денят, в който брат ми се завърна у дома. Странно и необяснимо, но брат ми се прибра.
Мама не отговаряше на ненаситните ми въпроси. Татко го направи. Понякога тя слушаше, докато той и аз си говорехме за Бернардо. Мама винаги мълчеше.
Обичах я заради мълчанието ѝ.
Или може би просто го разбирах.
Обичах и татко — заради внимателния начин, по който говореше. Вече ми ставаше ясно, че той е внимателен човек. Да бъдеш внимателен е хората и е думите, бе рядко и прекрасно.
Десет
Ходех на свиждане на Данте всеки ден. Той остана в болницата около четири дни. Трябваше да се уверят, че е добре, защото бе получил мозъчно сътресение.
Ребрата го боляха.
Лекарят каза, че ще е нужно известно време, докато ребрата заздравеят. Но не бяха счупени. Това щеше да е по-лошо. Натъртванията щяха да заздравеят от само себе си. Поне външните.
Никакво плуване. Всъщност не можеше да прави кой знае какво — само да лежи и да бездейства. Но Данте обичаше да се излежава и да мързелува. Това беше хубавото.
Беше различен. По-тъжен.
В деня, когато се прибра у дома от болницата, плака. Аз го прегръщах. Мислех, че никога няма да спре.
Знаех, че част от него никога нямаше да е същата.
Бяха спукали не само ребрата му.
Единайсет
— Добре ли си, Ари? — госпожа Кинтана ме гледаше изучаващо, точно както правеше и мама. Седях срещу родителите на Данте до кухненската им маса. Данте спеше. Понякога, когато ребрата го наболяваха, вземаше хапче. Таблетките го успиваха.
— Да, добре съм.
— Сигурен ли си?
— Мислите, че имам нужда от терапевт ли?
— Няма нищо лошо в това да отидеш на консултация е терапевт, Ари.
— Думи на истински терапевт — казах.
Госпожа Кинтана поклати глава.
— Не беше такъв всезнайко, преди да започнеш да се мотаеш със сина ми.
Засмях се.
— Добре съм — повторих. — Защо да не съм?
Съпрузите Кинтана се спогледаха.
— Това типично за родителите ли е?
— Кое?
— Тези погледи, които майките и татковците обичат да си отправят. Сам се засмя.
— Да, предполагам.
Знаех, че двамата е татко са разговаряли. Знаех, че е наясно какво бях направил. И двамата бяха наясно.
— Знаеш кои са момчетата, нали, Ари? — Госпожа Кинтана отново бе възприела строгото си държание. Не че имах нещо против.
— Знам кои са две от тях.
— А другите две?
Исках да се пошегувам:
— Бас ловя, че мога да ги убедя да се разприказват.
Госпожа Кинтана се засмя. Това ме изненада.
— Ари — каза тя. — Ти си щуро момче.
— Да, предполагам, че съм.
— Всичко опира до лоялността — каза тя.
— Да, предполагам.
— Но, Ари, можеше да си навлечеш големи неприятности.
— Беше грешно. Знам, че бе нередно. Просто го направих. Не мога да го обясня. Никога няма да направят нещо на онези момчета, нали?
— Може би не.
— Да — казах, — все едно пък ченгетата наистина работят по този случай.
— Не ме е грижа за другите момчета, Ари. — Сам ме гледаше право в очите. — Грижа ме е за Данте. И за теб.
— Добре съм — казах.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— И няма да тръгнеш да търсиш другите момчета?
— Мина ми през ума.
Този път госпожа Кинтана не се засмя.
— Обещавам.
— По-голям си от тази ситуация — каза тя.
Искаше ми се да ѝ повярвам.
— Но няма да платя за счупения нос на Джулиан.
— Каза ли на баща си?
— Не още. Но ще му кажа, че ако онези копе… — млъкнах. Не довърших думата, която бях започнал. Имаше други думи, които да използвам. — Ако онези типове не са длъжни да платят за болничния престой на Данте, тогава и аз не съм длъжен да плащам за посещението на Джулиан в спешното отделение. Ако татко иска да ми вземе пикапа, мен ме устройва.
Госпожа Кинтана се подсмихваше дяволито. Не ѝ се случваше често.
— Вече ми сподели какво е казал баща ти.
— И още нещо. Джулиан може да се обади на ченгетата, ако иска. — Сега и аз се хилех. — Мислите ли, че това ще стане?