— Много те бива с опасните ситуации, нали, Ари? — Хареса ми изражението на Сам.
— Знам едно-друго.
Дванайсет
Татко не се зае да спори с мен за отказа ми да платя сметката за лечението на Джулиан. Погледна ме и каза:
— Предполагам, че просто си решил да уредиш нещата извън съда. — Просто кимаше ли, кимаше замислено. — Сам е говорил със старицата. Никога не би могла да разпознае онези момчета. Дори и след милион години.
Бащата на Джулиан се отби и поговори с татко. Не изглеждаше много щастлив, когато си тръгна.
Татко не ми взе пикапа.
Тринайсет
Изглеждаше, че с Данте нямахме кой знае какво да си кажем.
Взимах книги с поезия от баща му и му четях. Понякога той казваше: „Прочети онова стихотворение отново“. И аз го прочитах. Не знам какво не бе наред между нас през последните дни на лятото. В някои отношения се чувствах по-близък до него. В други обаче — много, много далече.
Никой от двама ни не се върна на работа. След случилото се всичко ми се струваше напълно безсмислено.
Един ден си направих дебелашка шега:
— Защо лятото трябва винаги да свършва с единия от нас, натрошен на парчета?
Никой от двама ни не се засмя.
Не заведох Легс да го види, защото тя обичаше да скача върху него и можеше да го нарани. На Данте му бе мъчно за нея. Но беше наясно, че постъпвам правилно.
Една сутрин отидох у Данте и му показах всички снимки на брат ми. Разказах му историята, както я разбирах, от вестникарските изрезки, от въпросите, на които баща ми отговори.
— Значи искаш да чуеш цялата история? — попитах.
— Разкажи ми — каза той.
И на двама ни бе дотегнало от поезия, дотегнало ни бе да не говорим.
— Добре. Брат ми бил на петнайсет години. Бил гневен. Той винаги бил гневен. Това го разбрах най-вече от сестрите си. Предполагам, че е бил подъл, или… не знам, явно се е родил ядосан. И така — една вечер се шляел из улиците в центъра и си търсел белята. Така каза баща ми. Каза: „Бернардо вечно си търсеше белята“. Взел си проститутка.
— Откъде е намерил пари?
— Не знам. Що за въпрос е това?
— Когато беше на петнайсет, ти имаше ли пари за проститутка?
— Когато бях на петнайсет? Казваш го, все едно е било преди сума ти време. По дяволите, имах пари само за някое десертче.
— Това имам предвид.
Погледнах го.
— Може ли да довърша?
— Извинявай.
— Проститутката се оказва мъж.
— Какво?
— Бил е травестит.
— Леле.
— Аха. Брат ми превърта.
— Колко превърта?
— Убил онзи тип с голи юмруци.
Данте не знаеше какво да отвърне.
— Боже — каза.
— Да. Боже.
Мина дълго време, преди някой от двама ни да каже нещо.
Най-накрая погледнах Данте:
— Знаеш ли какво е травестит?
— Да. Разбира се.
— Разбира се, че знаеш.
— Ти не знаеше ли какво е травестит?
— Откъде да знам?
— Ти си невинна душа, Ари, знаеш ли това?
— Не толкова невинна — казах. — Историята става по-тъжна.
— Как може историята да стане по-тъжна?
— Убил още някого.
Данте не каза нищо. Чакаше ме да довърша.
— Бил в център за задържане на малолетни престъпници. Предполагам, че един ден отново развъртял юмруци. Мама е права. Нещата не си отиват просто така, понеже ние искаме да се махнат.
— Съжалявам, Ари.
— Да, нищо не можем да направим, нали? Но това е хубаво, Данте. Искам да кажа, не е хубаво за брат ми. Не знам дали някога нещо ще бъде наред с него. Но е хубаво, че всичко излезе наяве, нали разбираш. На бял свят. — Погледнах го. — Може би някой ден ще го познавам. Може би някой ден.
Той ме наблюдаваше.
— Имаш такъв вид, сякаш ще се разплачеш.
— Няма. Просто е твърде тъжно, Данте. И знаеш ли какво? Мисля, че съм като него.
— Защо? Защото счупи носа на Джулиан Енрикес?
— Значи знаеш?
— Да.
— Защо не ми каза, че знаеш?
— Защо ти не ми каза, Ари?
— Не се гордея със себе си, Данте.
— Защо ти беше да го правиш?
— Не знам. Той те нарани. Исках да го нараня в отговор. Постъпих глупаво. — Погледнах го. — Синините около очите ти са почти изчезнали.
— Почти — каза той.
— Как са ребрата?
— По-добре. В някои нощи ми е трудно да спя. Затова вземам обезболяващо. Мразя ги.
— Няма да излезе добър наркоман от теб.
— Може би не. Марихуаната наистина ми хареса. Ама наистина.
— Може би майка ти трябва да те интервюира за оная книга, дето я пише.
— Е, тя вече ми дръпна едно яко конско.
— Как е разбрала?
— Нали все това ти повтарям. Тя е като Бог. Знае всичко.
Опитах се да не се засмея, но не можах да се сдържа. Данте също се засмя. Но смехът му причиняваше болка. Заради пукнатите ребра.