— Не си — каза той. — Изобщо не си като брат си.
— Не знам, Данте. Понякога си мисля, че никога няма да разбера себе си. Не съм като теб. Ти знаеш точно кой си.
— Невинаги — каза той. — Мога ли да те питам нещо?
— Разбира се.
— Смущава ли те това, че съм целувал Даниел?
— Мисля, че Даниел е лайно.
— Не е. Свестен е. Привлекателен е.
— Привлекателен е? Що за повърхностно изказване е това? Той е лайно, Данте. Просто те е оставил там.
— Звучиш, сякаш ти пука повече, отколкото на мен.
— Е, би трябвало да ти пука.
— Ти нямаше да постъпиш така, нали?
— Не.
— Радвам се, че счупи носа на Джулиан.
Двамата се засмяхме.
— Даниел не го е грижа за теб.
— Уплаши се.
— И какво от това? Всички се плашим.
— Ти не, Ари. Ти не се плашиш от нищо.
— Не е вярно. Но нямаше да ги оставя да ти причинят това.
— Може би просто обичаш да се биещ Ари.
— Може би.
Данте ме погледна. Просто продължаваше да ме гледа.
— Зяпаш ме — казах.
— Може ли да ти кажа една тайна, Ари?
— Мога ли да те спра?
— Не ти харесва да знаеш тайните ми.
— Понякога твоите тайни ме плашат.
Данте се засмя.
— Не целувах наистина Даниел. В главата си целувах теб.
Свих рамене.
— Трябва да си намериш нова глава, Данте.
Той изглеждаше малко тъжен:
— Да. Предполагам.
Четиринайсет
Събудих се рано. Слънцето още не се беше показало, втората седмица на август. Лятото свършваше. Поне онази част от него, в която нямаше училище.
Последната година в гимназията. А после — животът. Може би такъв беше редът. Гимназията бе само пролог към истинския роман. Всеки има възможност да те пише — но завършиш ли училище, пада ти се самият ти да пишеш. При завършването човек събира писалките на учителите и на родителите си и получава собствена писалка. И може да поеме цялото писане. Да. Няма ли да е сладко?
Седях на леглото си и прокарвах пръсти по белезите на краката си. Белези. Знак, че си бил наранен. Знак, че си се изцелил.
Бях ли наранен?
Бях ли излекуван?
Може би просто живеехме между нараняването и изцеляването. Като баща ми. Мисля, че именно там живееше той. В онова междинно пространство. В онзи екотон. Мама също. Бе заключила брат ми някъде дълбоко в себе си. И сега се опитваше да го пусне на свобода.
Отново и отново прокарвах пръст нагоре и надолу по белезите си.
Легс лежеше там с мен. И гледаше. Какво виждаш, Легс? Какво виждаш? Къде си живяла, преди да дойдеш при мен? Дали някой е наранил и теб?
Отиваше си още едно лято.
Какво щеше да стане с мен, след като завършех? Колеж? Още учене. Може би щях да се преместя в друг град, на друго място. Може би другаде летата щяха да са различни.
Петнайсет
— Какво обичаш, Ари? Какво обичаш истински?
— Обичам пустинята. Господи, обичам пустинята. — Толкова е самотна.
— Така ли?
Данте не разбираше. Наистина бях непознаваем.
Шестнайсет
Реших да отида да плувам. Пристигнах тъкмо когато басейнът отваряше, така че успях да преплувам няколко дължини на спокойствие, преди да стане пренаселено. Спасителите бяха там и си приказваха за момичета. Не им обръщах внимание. Те на мен — също.
Плувах ли, плувах, докато краката и дробовете ме заболяха. После си починах. А след това поплувах още малко. Чувствах водата върху кожата си. Спомних си деня, когато се запознах с Данте. „Искаш ли да те науча да плуваш?“ Спомних си пискливия му глас и как бе надрасъл алергиите си, как гласът му се бе променил и бе станал по-плътен. Също и моят. Сетих се какво бе казала мама: „Говориш като мъж“. Беше по-лесно да говоря като мъж, отколкото да бъда такъв.
Когато излязох от басейна, забелязах, че едно момиче ме гледа. Усмихна се.
Усмихнах се в отговор.
— Здрасти. — Помахах.
— Здрасти. — Тя помаха в отговор. — В „Остин“ ли учиш?
— Аха.
Струваше ми, че иска да продължим да си говорим. Но не знаех какво друго да кажа.
— Кой курс?
— Последен.
— Аз съм във втори.
— Изглеждаш по-голяма — казах.
Тя се усмихна.
— Зряла съм.
— Аз не съм — казах. Това я разсмя. — Чао — рекох.
— Чао — рече тя.
Зрял. Мъж. Какво точно значеха тези думи?
Отидох до къщата на Данте и почуках на вратата. Отвори ми Сам.
— Здрасти — казах.
Сам изглеждаше спокоен и щастлив.
— Здрасти, Ари. Къде е Легс?
— Вкъщи. — Дръпнах влажната хавлиена кърпа, която бях преметнал през рамо. — Ходих да плувам.
— Данте ще ти завиди.
— Как се справя той?
— Добре. Оправя се. От доста време не си идвал. Липсваше ни. — Въведе ме в къщата. — В стаята си е. — Поколеба се за момент. — Има компания.