— А защо спука от бой някакъв тип, който го е наранил? Всичките ти инстинкти, Ари, всичките до един, ми подсказват нещо. Ти обичаш това момче.
Продължавах да се взирам в масата.
— Мисля, че го обичаш повече, отколкото можеш да понесеш.
— Татко? Татко, не. Не мога. Не мога. Защо казваш тези неща?
— Защото ми е непоносимо да те виждам толкова самотен. Защото те обичам, Ари. — Мама и татко гледаха как плача. Струваше ми се, че никога няма да спра. Но не стана така. Успокоих се и отпих дълга глътка от бирата си. — Татко, мисля, че ми харесваше повече, когато не говореше.
Майка ми се засмя. Обичах смеха ѝ. А после и татко се засмя. Аз ги последвах.
— Какво да правя? Толкова се срамувам.
— От какво се срамуваш? — попита мама. — Че обичаш Данте?
— Аз съм момче. Той е момче. Предполага се, че това не е нормално.
Мамо…
— Знам — каза тя. — Офелия ме научи на някои неща, знаеш ли? Всички онези писма. Наистина научих някои неща. А баща ти е прав. Не можеш да бягаш. Не и от Данте.
— Мразя се.
— Недей, amor. Те adoro. Вече изгубих един син. Не смятам да изгубя още един. Не си сам, Ари. Знам, че ти се струва така. Но не си.
— Как можеш да ме обичаш толкова много?
— Как бих могла да не те обичам? Ти си най-прекрасното момче на света.
— Не съм.
— Си. Си.
— Какво да правя?
Гласът на баща ми бе мек и топъл:
— Данте не е избягал. Постоянно си го представям как поема всички онези удари. Но не е избягал.
— Добре — казах. Поне веднъж в живота си разбирах идеално баща си.
А той разбираше мен.
Деветнайсет
— Данте?
— Звънях ти всеки ден през последните пет дни. — Имам грип.
— Дебелашка шега. Майната ти, Ари.
— Защо си толкова ядосан?
— Защо ти си толкова ядосан?
— Вече не съм.
— Тогава може би е мой ред.
— Добре, така е честно. Как е Даниел?
— Ти си лайнар, Ари.
— Не. Даниел е лайнар.
— Той не те харесва.
— И аз не го харесвам. Та значи, той какъв ти е? Новият ти най-добър приятел?
— Нищо подобно.
— Целувате ли се?
— Теб какво те засяга?
— Просто питам.
— Не искам да го целувам. Той е едно нищо.
— Е, какво стана?
— Той е самомнителен, надут лайнар. И дори не е умен. И майка ми не го харесва.
— Сам какво мисли за него?
— Татко не се брои. Той харесва всички.
Това ме разсмя.
— Не се смей. Защо беше ядосан?
— Можем да поговорим за това — казах.
— Да, все едно те бива в това.
— Остави ме на мира, Данте.
— Добре.
— Добре. Какво ще правиш довечера?
— Родителите ни отиват да играят боулинг.
— Сериозно?
— Говорят си много.
— Така ли?
— Ти нищо ли не знаеш?
— Предполагам, че понякога съм малко отчужден.
— Малко ли?
— Полагам усилия, Данте.
— Кажи, че съжаляваш. Не обичам хора, които не умеят да казват, че съжаляват.
— Добре. Съжалявам.
— Добре. — Усетих, че се усмихва. — Искат да идем с тях.
— На боулинг?
Двайсет
Данте седеше на предната веранда и чакаше. Изтича надолу по стъпалата и скочи в пикапа.
— „Боулинг“ звучи наистина досадно.
— Някога ходил ли си?
— Разбира се, че съм ходил. Не ме бива в него.
— Непременно ли трябва да си добър във всичко?
— Да.
— Преодолей го. Може би ще се забавляваме.
— Откога искаш да се мотаеш с вашите?
— Стават — казах. — Свестни са. Нещо, което и ти каза.
— Какво?
— Каза, че никога не би избягал от къщи, защото си луд по родителите си. Звучеше ми доста странно. Ами… не е нормално. Май си мислех, че родителите са извънземни.
— Не са. Те са просто хора.
— Да. Знаеш ли, промених си мнението за мама и татко.
— Искаш да кажеш, че си луд по тях?
— Да. Предполагам. — Включих двигателя на пикапа. — Аз също съм доста слаб играч на боулинг. Казвам ти го само за да знаеш.
— Бас ловя, че сме по-добри от майките си.
— По дяволите, по-добре наистина да сме.
Засмяхме се. И се смяхме. И се смяхме.
Когато стигнахме до алеята за боулинг, Данте ме погледна и каза:
— Казах на мама и татко, че никога, никога повече, до края на живота си не искам да целуна друго момче.
— Каза им това?
— Да.
— Те какво отвърнаха?
— Татко завъртя очи.
— А майка ти?
— Каза, че познавала много добър терапевт. „Той ще ти помогне да приемеш положението“, каза. А после рече: „Освен ако не искаш вместо това да поговориш с мен“. — Той ме погледна. Избухнахме в смях.
— Майка ти — казах. — Харесвам я.
— Адски е жилава — рече той. — Но и мека.
— Да — отвърнах. — Забелязах.
— Родителите ни са наистина чудни хора — отбеляза той.
— Защото ни обичат? Това не е толкова чудно.