Майка ми взе книгата от ръцете на баща ми и погледна корицата.
— Прекрасна книга. Благодаря ти, Данте.
— Трябва да благодарите на татко. Идеята беше негова.
Татко се усмихна. Усмихваше се за втори път в рамките на по-малко от минута. Това не се случваше често. Той не си падаше по усмивките.
— Нали ще благодариш на баща си от мое име, Данте?
Баща ми взе книгата и седна с нея. Сякаш тя бе някакво съкровище. Не разбирах татко. Никога не можех да предположа как ще реагира на каквото и да е. Абсолютно никога.
Седем
— В твоята стая няма нищо.
— Има легло, радиочасовник, люлеещ се стол, библиотека, книги. Това не е нищо.
— Няма нищо по стените.
— Свалих си плакатите.
— Защо?
— Не ми харесваха.
— Като някой монах си.
— Аха. Аристотел монахът.
— Нямаш ли си хобита?
— Разбира се. Да се взирам в голите стени.
— Може би ще станеш свещеник.
— За да бъдеш свещеник, трябва да вярваш в Бог.
— Значи не вярваш в Бог? Дори мъничко?
— Може би малко. Но не кой знае колко.
— Значи си агностик.
— Разбира се. Католик агностик.
Това разсмя Данте.
— Не исках да прозвучи забавно.
— Знам. Но е забавно.
— Мислиш ли, че това е лошо — да се съмняваш?
— Не. Мисля, че е умно.
— Не мисля, че съм толкова умен. Не и като теб, Данте.
— Умен си, Ари. Много умен. А и да си умен, не е най-важното. Хората само ти се присмиват. Татко казва, че няма нищо лошо, ако хората ти се присмиват. Знаеш ли какво ми каза? „Данте, ти си интелектуалец. Ето кой си. Не се срамувай от това.“
Стори ми се, че усмивката му е малко тъжна. Може би всеки бе малко тъжен. Ари, опитвам се да не се срамувам.
Знаех какво е да се срамуваш. Само че Данте знаеше защо. А аз — не. Данте. Наистина го харесвах. Наистина, наистина го харесвах.
Осем
Гледах как татко прелиства страниците с палец. Беше очевидно, че обожава тази книга. И благодарение на нея научих нещо ново за него. Бе следвал изкуство, преди да постъпи при морските пехотинци. Това като че ли не си пасваше с представата, която имах за него. Но идеята ми харесваше.
Една вечер, когато разглеждаше книгата, той ме повика.
— Погледни това — каза. — Стенопис от Ороско4.
Взрях се в репродукцията на стенописа в книгата: по-интересен обаче ми беше пръстът му, докато почукваше одобрително по книгата. Този пръст бе дърпал спусък във война. Този пръст бе докосвал майка ми по нежни начини, които не ми бяха съвсем ясни. Искаше ми се да заговоря, да кажа нещо, да задавам въпроси. Но не можех. Думите бяха заседнали в гърлото ми. Затова просто кимнах.
Никога не бях възприемал баща си като човек, който разбира от изкуство. Предполагам, че гледах на него като на бивш морски пехотинец, който станал пощальон, след като се върнал от Виетнам. Бивш морски пехотинец, превърнал се в пощальон, който не си падаше по говоренето.
Пощальон, бивш морски пехотинец, който се завърнал от война и се сдобил с още един син. Не по своя воля, струваше ми се. Винаги съм мислел, че само майка ми е искала да се сдобие с мен. Не че наистина знаех чия идея е животът ми. Съчинявах си твърде много неща.
Можех да задам на баща си много въпроси. Бих могъл. Но и в очите, и в кривата му усмивка имаше нещо, което ме възпираше да попитам. Не вярвах, че той иска да знам кой е. Затова просто събирах насочващи „улики“. Да гледам как баща ми чете онази книга, бе поредната сред насочващите нишки. Някой ден всички нишки щяха да се съединят. И щях да разгадая татко.
Девет
Един ден, след плуването, с Данте отидохме да се поразходим.
Влязохме в заведението на „Севън Илевън“5. Той си купи кока-кола и фъстъци, a аз — десертче „Пейдей“6.
Той ми предложи да си пийна от кока-колата му.
— Не обичам кола — казах.
— Това е странно.
— Защо?
— Всички обичат кока-кола.
— Аз пък не.
— Какво харесваш?
— Кафе и чай.
— Чудна работа.
— Добре де, странен съм. Млъквай.
Той се засмя. Разхождахме се наоколо. Не ни се прибираше. Говорехме си разни неща. Разни глупости. А после той ме попита:
— Защо мексиканците си падат по прякорите и галените имена?
— Не знам. Падаме ли си?
— Да. Знаеш ли как казват лелите ми на мама? Наричат я Чоле.
— Тя Соледад ли се казва?
— Виждаш ли какво имам предвид, Ари? Ти знаеш. Знаеш как е галеното име на Соледад. Сякаш витае във въздуха. За какво е всичко това? Защо просто не ѝ казват Соледад? Какво е това „Чоле“? Откъде са го измислили?
— Защо това те смущава толкова много?
— Не зная. Странно е.
— Да не би това да е думата на деня?
Той се засмя и лапна наведнъж няколко фъстъка.
4
Хосе Клементе Ороско (1883 — 1949) — мексикански живописец, един от най-големите новатори в областта на монументалната живопис на XX в. и представител на мексиканските художници стенописци. — Б.пр.
6
Десертче, състоящо се от оваляни в карамел фъстъци и е твърд център от нуга. В момента се произвежда от компанията „Хърши“. — Б.пр.