— Наистина ли? — запита червенобрадият и ме погледна подозрително. — Ние ще продължим този разговор.
По знак на царя те шумно влязоха в голямата къща, където се суетяха готвачът и прислугата. Насядахме и аз се оказах между Неарх, малкия критянин, приятеля на Александър, и воина, който не говореше на гръцки. Затова почти не пророних дума, а и почти нищо не разбрах от общия разговор. Попитах Неарх да ми назове военачалниците.
— Високият, отдясно на царя, е Парминион — каза той, — а червенобрадият — Атал.
Когато изнесоха храната и започна разпивката, до мен се настани Атал. Воинът му отстъпи мястото си. Атал бе изпил много вино, но макар и да се поклащаше леко, главата му беше ясна.
— Та ти каза, че си преминал през владенията на Великия Цар? — запита той. — Какъв ти беше маршрутът?
— Казах ти вече — покрай северната граница.
— Тогава е трябвало да спреш в Орха.
— Аз… — започнах и веднага спрях. Възможно бе Атал по такъв начин да се опита да ме улови. Какво ще стане, ако кажа „да“, а този град се намира много по на юг? Или той е бил там и го познава? Много гърци и македонци са били наемници на персийския цар. — Аз преминах през различни градове и не си спомням имената им.
Атал мрачно се усмихна в брадата си.
— Изглежда пътешествието ти е било много полезно, щом не помниш, къде си бил. Кажи, да си чул за бунтове или смутове в северните провинции?
Напълних устата си с вино, така се отклоних от отговора и се помъчих да скрия объркването си. Отпивах от чашата, докато Атал накрая не каза:
— Добре, да предположим, че действително нищо не знаеш за Персия. Тогава ми разкажи за Индия.
— За какво да разказвам? — и хлъцнах, виното започна да ми действува.
— Аз съм войник и бих желал да науча за индийското военно изкуство. Как си обучавате бойните слонове.
— О, ние измислихме нещо къде-къде по-добро.
— И какво именно?
— Ние разбрахме, че слоновете от плът и кръв са ненадеждни в бой, независимо от големината си, защото често се плашат и побягват, при което тъпчат собствената си войска. Затова философите на Паталипутра създадоха механични стоманени слонове със скорострелни катапулти на гърба им.
Така в замъгления ми мозък се трансформираха бронираните машини на моя свят. И досега не знам защо наговорих на Атал тези глупости. Известна част на вината е антипатията, която изпитвах към него. От историята ми бе известно, че той не е лош човек, въпреки че понякога върши безразсъдни и глупави постъпки. Но най ме дразнеше това, че се надяваше да изтръгне сведения с хитрите си въпроси, а цялата му хитрост бе съшита с бели конци. Гласът, изражението на лицето казваха ясно: ти си лукав, ти си потаен, ти си… въобще трябва да те следим с четири очи.
Той беше от този тип хора, които, щом получат заповед да следят врага, веднага се маскират с фалшива брада, загръщат се с дълъг черен плащ и посред бял ден вървят, душейки насам-натам, и привличат всеобщото внимание. Освен това той ме разтревожи, като прояви такъв интерес към миналото ми.
Но основната причина за безразсъдството ми бе силното вино. В моя свят пиех малко и не бях свикнал на такива пирове.
Атал при споменаването на механическите слонове веднага наостри уши.
— Какви ги говориш?
— О, ние имаме и по-страшни неща. Ако сухопътните сили на врага отразяват атаките на стоманените ни слонове, ние изпращаме летящи колесници, впрегнати в грифони, и отгоре обсипваме врага с копия. — струваше ми се, че съм изобретателен както никога преди.
Атал зина от изумление.
— И какво още?
— Ха… е… имаме мощна флота и с нея контролираме Ганг и крайбрежието на океана. Корабите ни нямат нужда нито от платна, нито от гребла. Движат ги специални машини.
— Всички ли индийци владеят подобни чудеса?
— Почти, но паталипурците са най-изкусни. Когато в морските сражения врагът ни превъзхожда, изпращаме питомни тритони, които продупчват дъната на неприятелските кораби.
Атал се намръщи.
— Варварино, кажи ми защо, като имате такова силно оръжие, Паталала… Патапут… е, де, жителите на вашия град не са завоювали целия свят?
Аз се разсмях гръмогласно и потупах пиянски събеседника си по рамото:
— Та ние, приятелю, отдавна сме го завоювали. Вие, македонците, просто не сте забелязали, че се намирате под наше владичество.
Той трудно смля тази глупост и страшно се намръщи.
— Ти, варварино, нещо ме будалкаш! И кого? Мен! Кълна се на Херакъл, че ще те…
Атал се изправи и замахна да ме удари с юмрук в лицето. Вдигнах ръка да се защитя.