Наистина дрехите му по нещо се различаваха от нашите. Шапката представляваше цилиндричен калпак с наушници. Кафявата куртка бе дълга до колената, а панталоните имаха същия цвят. Целият костюм бе стар и износен, навсякъде се виждаха кръпки. А самият мъж бе едър, кокалест, с огромен орлов нос, широки скули и мънички очички, скрити под надвисналите вежди.
Всички скочиха от конете и няколко коняри подхванаха поводите, да не се разбягат. Войниците ни обкръжиха и като се опряха на копията си, застанаха неподвижно. На гърбовете им висяха кръгли бронзови щитове. Копията им бяха обикновени шестфутови пики на гръцките хоплити, а не сарасами — тежките петнадесетфутови копия на фалангистите.
Атал каза:
— Аз искам да задам на твоя гост още няколко въпроса по философия, о, Аристотел.
— Питай!
Атал се обърна, но не към мене, а към сивобрадия и му каза нещо. Непознатият обърна очи към мене и заговори на непознат език.
— Нищо не разбирам — казах аз.
Той отново заговори, този път, както ми се стори, на друг език. Така няколко пъти се обръщаше към мене и винаги думите му звучаха различно и аз трябваше да отговарям, че не го разбирам.
— Ето, виждате ли? — каза Атал — той се прави, че не разбира нито персийски, нито мидийски, нито арменски, нито арамейски. Той не би могъл да мине през земите на Великия Цар, без да е научил поне един от тези езици.
— Кой си ти, о, господине? — запитах сивобрадия.
Старецът горделиво се усмихна и заговори гръцки с гърлен акцент.
— Аз съм Артавазд или Артабаз, както ме зоват гърците. Някога бях управител на Фригия, а сега съм беден наемник на цар Филип.
Значи това бе знатният персийски бежанец, за когото ми спомена Аристотел.
— Хващам се на бас, че той дори не говори индийски — каза Атал.
— О, разбира се — отговорих му и започнах на английски: — Настана време всички добри хора да помогнат на своята партия. Преди осемдесет и седем години нашите прадеди поставиха…
— Какво ще кажеш за това? — попита Атал Артавазд.
Персиецът повдигна рамене.
— Досега не съм слушал нищо подобно. Но Индия е обширна страна и там говорят на най-различни езици.
— Аз не… — започнах, но Атал ме надвика.
— На кой народ принадлежи?
— Не зная. Индийците, които съм виждал, са много по-мургави, но зная, че има и светлокожи.
— О, Атал, изслушай ме и всичко ще ти обясня — казах аз. — Почти целият ми път премина извън пределите на Персия. Пресякох Бактрия и заобиколих от север Каспийското и Евксинското море.
— И какво още ще ни разкажеш? — каза Атал. — Та всеки образован човек знае, че Каспий е залив, врязал се навътре в сушата и открит на север към океана. Затова не си могъл да преминеш оттам. Така че ти още повече се оплете в лъжливите си конци.
— О, Атал, чуй ме! — възрази Аристотел. — Шъвсем не е така. Още Херодот, и други шлед него, е шчитал, че Кашпий е вътрешно море…
— Дръж си езика зад зъбите, професоре — сряза го Атал. — Става дума за сигурността на държавата. Нещо с този мним индиец не е наред и аз се опитвам да изясня какво именно.
— Какво подожрително има в това, че човекът е дошъл от далечна штрана и ни ражкажва ражни небивалици жа пътешештвието ши?
— О, съвсем не е толкова просто. Аз разбрах, че за първи път се е появил на върха на едно дърво в полето на свободния селянин Дикт, син на Писандър. Този човек помни, че преди да полегне за почивка, е погледнал дървото да види дали няма врани. И ако Зандра е бил наистина горе, той е щял да го види, защото листата тогава са били още малко. А само след миг се раздал шумът от падащото тяло. Простосмъртен не може да падне от небето направо на клоните.
— Може би е прилетял от Индия — защити ме Аристотел. — Кажвал ми е, че имали чудешни машини.
— Нека тогава ми направи чифт крила, ако остане жив след разпита в Пела — каза Атал. — А още по-добре — и за коня ми, че да изпревари Пегас. А сега… Хванете го! Вържете го!
Войниците се спуснаха към мен. Не рискувах да се предам. Сигурно щяха да ме обискират и да ми вземат оръжието. Тогава щях да бъда съвсем беззащитен. Дръпнах туниката си и посегнах да извадя пистолета. Скъпи секунди отидоха, докато откопчея ремъчето, но въпреки това оръжието бе в ръката ми, преди някой да ме е докоснал.
— Назад! — извиках аз. — Или ще ви удари мълния!
В моя свят хората знаят колко опасно е това оръжие и биха се изплашили, но македонците не го бяха виждали досега и продължиха да се приближават. Атал бе съвсем близо. Първо стрелях в него, после във войника, който се опита да ме хване.
Изстрелът се съпровожда с бляскане на светлина и оглушителен грохот, приличен на паднала наблизо гръмотевица. Македонците се развикаха. Атал падна ранен в бедрото.