Аз се обърнах и, докато се опитвах да пробия веригата войници, през главата ми мина мисълта дали ще успея да завладея някой кон. Силен удар в хълбока прекъсна дишането ми. Опитаха се да ме пронижат с копие, но поясът ме спаси. Стрелях по нападателя, но в бързината не уцелих.
— Не го убивайте! — развика се Аристотел.
Една част от войниците се дръпнаха назад, сякаш се канеха да побягнат, а останалите размахваха копията си. Десети от секундата се колебаха, или се бояха от мен, или се колебаеха, или ги обърка викът на философа. При други условия те биха послушали командира си, но той сега лежеше на тревата и разглеждаше изумено раната си.
На земята падна копие и един войник побягна, но в този миг свитки ми излетяха от очите и почти в безсъзнание паднах. Друг войник бе употребил дръжката на копието си като тояга и ме халоса по главата. Преди да се съвзема, тълпата се нахвърли. Бутаха ме и ме ритаха. Някой изтръгна пистолета от ръката ми. Изглежда изгубих съзнание, защото помня само, че лежа в калта, а силни ръце дърпат туниката ми. Атал се подпираше на един войник и стоеше над мен с окървавена превръзка на крака си. Изглеждаше бледен и уплашен, но достатъчно решителен. Вторият, в когото бях стрелял, не мърдаше.
— Тук значи е крил дяволските си приспособления! — посочи Атал пояса ми. — Свалете го.
Хората му дълго се занимаваха с токата, преди един от тях да се досети да употреби кинжала си. Златните монети в кесията ми предизвикаха див възторг.
Аз се размърдах, опитах се да стана, но двама войници стъпиха на ръцете ми, като се опитваха по този начин да ме удържат. Непрекъснато мърмореха нещо.
— Той е прекалено опасен — каза Атал, като гледаше пояса, — че да го оставим жив. Кой знае дали дори вързан не може да се вдигне във въздуха и да изчезне с помощта на някое вълшебство.
— Не го убивайте! — замоли се Аристотел. — Той би могъл да ни научи на много полежни неща.
— Няма нищо по-полезно от безопасността на държавата.
— Но той шъш пожнанията ши ще принеше полжа на държавата — обърна се Аристотел към перса. — Нали е така?
— Моля те, не ме забърквай в тази работа — отговори Артавазд. — Не е за моя ум.
— Ако той представлява опасност за Македония — каза Атал, — следва веднага да го унищожим.
— Почти е невероятно, че сега би могъл да ни причини някаква вреда — възрази Аристотел, — но е много вероятно, че би могъл да ни бъде полезен.
— Зандра притежава предостатъчно възможности да ни навреди — упорствуваше Атал. — Само вие, философите, може да си позволите търпимост към интересуващите ви чужденци, но ако от него замирисва на беда, то за работа се захващаме ние, войниците. Нали е така, Артавазд?
— Аз казах това, което ме помолиха, и няма да добавя нито дума повече — отвърна персиецът. — Аз съм простодушен велможа от чужда страна и са ми недостъпни вашите гръцки хитрини.
— Мога да ти увелича мощта на армията! — завиках към Атал.
— Не се съмнявам, не се съмнявам, че можеш, а също и в това, да превръщаш хората в камъни чрез заклинания, както погледът на Горгоната.
След тези думи той извади меча си и изпробва острието му с палеца си.
— Ти ще го убиеш наистина, невежествени човече — закърши ръце Аристотел. — Нека поне царят да каже присъдата си по това дело.
— Съвсем не е по невежество — възрази Атал. — Той е убиец! — и посочи мъртвия войник.
— Аз идвам от друг свят! — продължих да викам. — Аз съм от друг век! — но Атал изглеждаше непоколебим.
— Време е да свършваме с това — каза той. — Поставете го на колене. Главк, вземи меча ми, аз няма да се справя, едва се държа на краката си. Склони главичка, скъпи мой варварино…
Атал не успя да довърши, когато той и всички останали, и всичко около мен изведнъж изчезна. Изпитах същата онази болка и същото усещане, че са ме изстреляли от гърлото на чудовищно оръдие.
Осъзнах се да лежа върху миналогодишни листа, заобиколен от високи тополи. Свеж вятър разлюляваше короните им и клоните свенливо показваха сребристата си повърхност. За човек, облечен като мен само със сандали, бе прекалено студено.
Времето ме бе изхвърлило обратно в 1981 година. Но къде съм? Трябваше да се намирам недалече от Националния институт в Брукуайн, в света, където всичко е подчинено на високоразвитата наука. Но тук наоколо нямаше и следа от нея. Въобще освен тополи, не се виждаше нищо друго.
Заохках, с мъка се изправих и се огледах. Целият бях покрит със синини, от устата и носа ми течеше кръв. Можех да се ориентирам само по шума на далечния прибой. Като треперех от студ, се запромъквах през гората. След стотина крачки излязох на песъчлив бряг. Вероятно това е крайбрежието на остров Севанхаки или Лонг-Айлънд, както го наричахме, но ми бе трудно да определя. Наоколо — никакви следи от хора, само брегът се извиваше в далечината и изчезваше в далечината на хоризонта, от едната страна океан, от другата — девствен лес.