По едно време край мен премина колесница, впрегната в два коня и управлявана от набит мъж с превръзка на челото и високи обуща с навуща. Като чу вика ми, той спря.
— Какво има? — атическият му диалект беше почти като моя.
— Търся философа Аристотел от Стагира. Къде мога да го намеря?
— Той живее в Миза.
— Къде е това място?
Той посочи.
— Не вървиш натам. Върни се обратно по същия път. На брода през Ботия завий надясно и така ще стигнеш Миза и Китион. Разбра ли?
— Струва ми се, че да — отговорих аз. — Колко е далече?
— Около двеста стадия.
Веднага паднах духом. Двеста стадия са цели пет парасанги, или два дни път. Помислих да си купя кон или колесница, но нали не умеех да яздя и да управлявам коне, кой би могъл за кратко време да ме научи в тази непозната страна. Наистина бях чел, че Аристотел е живял в Миза, но понеже това място не беше означено на картата, бях решил, че то е предградие на Пела.
Аз благодарих на любезния си събеседник, той подкара конете си в тръс, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам пеша. Няма да ви изморявам и отегчавам с подробности за пътешествието ми. Не знаех къде са разположени селата и нощта ме завари под открито небе. На няколко пъти трябваше да се браня от кучета. Изядоха ме пълчища комари и разни други насекоми.
Пътят се извиваше край огромни блата, които се простираха по Емафианската равнина и на запад стигаха до Лудийското езеро. Няколко малки рекички се стичаха по склоновете на Бермион и се губеха в блатата.
Най-после се оказах близо до Миза. С последни сили се изкачвах по стръмния склон на Берион, когато шест момчета, яхнали ниски гръцки коне, препускаха долу по пътя. Аз отстъпих настрана, но те вместо да продължат, спряха конете и ме обкръжиха.
— Кой си ти? — запита ме невисоко момче на петнадесет години на чист атически диалект. Косата му бе руса и би бил много красив, ако не бяха пъпките по лицето.
— Аз съм Зандра от Паталипутра — отговорих им аз, като нарекох град Патну с древното му име. — Търся философа Аристотел.
— Аха, варварин! — завика пъпчивият. — Е, момчета, какво ще кажете, ние знаем колко Аристотел обича варварите!
Спътниците му завикаха оскърбления и започнаха да се хвалят, че ще избият всички варвари или ще ги превърнат до един в роби. Аз направих грешка, като се ядосах. Знаех, че е неразумно, но такъв ми е характерът.
— Щом не искате да ми помогнете, то поне ми направете път да продължа.
— Той не е просто варварин, а още и нагъл простак! — завика едно от момчетата и насочи коня си право към мен.
— Отдръпнете се настрана, деца! — казах им.
— Трябва да му дадем урок — каза пъпчивият.
Останалите се разсмяха.
— По-добре ме оставете на мира — казах аз и стиснах тоягата с двете си ръце.
Високото и красиво момче ми събори шапката.
— Така ти се пада, страхлив азиатец — завика то.
Без да му мисля много, изругах на английски и замахнах с тоягата. Дали момчето избягна удара, или конят се дръпна, но аз не улучих. Тоягата изсвири край целта и удари един от конете по муцуната. Той изрева и се изправи на задните си крака. Ездачът беше без стремена и затова направо се пързулна по гърба и се просна в калта. И шестимата завикаха в един глас. Светлокосият, чийто глас бе необикновено пронизителен, започна да сипе заплахи. Миг по-късно конят му се понесе право към мен. Преди да успея да се дръпна, бях съборен на земята, навирих крака, а животното ме прескочи. За щастие конете се стараят да не стъпват на меко, иначе ми се пишеше зле. Едва успях да се изправя и видях, че останалите момчета също насочват конете си към мен.
Наблизо растеше елха. Успях да се гмурна под долните й клони, преди конете да налетят върху ми. Конниците се въртяха край дървото и пронизително виеха. Аз с труд ги разбирах, но чух как пъпчивият каза:
— Птоломей, иди вкъщи и вземи копията и лъковете!
Тропотът на копитата замлъкна в далечината. Почти нищо не виждах от клонките, но се досещах какво става. Момчетата нямаха намерение да ме атакуват пеша, първо, защото повече им се харесваше да яздят, второ, защото, докато бях опрян на дървото, не бе така лесно да се доберат до мен през преплетените клони, а освен това щях да се браня с тоягата. В моя свят не изглеждах едър, но тук бях къде по-висок от тези деца.
Това сега съвсем не ме вълнуваше. Бях чул името „Птоломей“ и разбрах, че това момче е един от съратниците на Александър, който в моя свят бе станал цар на Египет и основател на знаменитата династия. Тогава пъпчивият би трябвало да бъде самият Александър. Забърках се в неприятно положение. Ако остана на място, ще им послужа като добра мишена за стрелба. Разбира се, бих могъл да застрелям няколко момчета, което временно би ме спасило. Но в страна като тая, където властта на царя е неограничена, трудно можеш да разчиташ, че ще доживееш до старини, щом убиеш един от приятелите на престолонаследника, да не говоря за самия принц. Докато обмислях положението си и се вслушвах в гласовете им, през клоните прелетя камък, удари се в дънера и отлетя настрани. Мургавото момче, което падна от коня, бе го хвърлило и сега подканяше приятелите си да последват примера му. Видях как останалите се спешиха и започнаха да събират камъни, а известно е, че в Гърция тази стока е предостатъчно.