Камъните полетяха. Разхвърчаха се клончета и иглички. Един по-голям, колкото юмрук, ми засегна глезена. Момчетата се приближиха, та по-добре да се целят. Аз се опитах да се скрия зад дървото, но те забелязаха маневрата ми и ме обкръжиха от всички страни. Удариха ме в главата, кожата ми се разкъса, потече кръв и от болката ми притъмня пред очите. Дали да не се кача на дървото? Но се отказах, защото елхата нагоре се стесняваше и там щях да бъда доста по уязвим.
Така продължи, докато отново се разнесе тропот на копита. Помислих си, че е време да предприема нещо. Птоломей се връща с оръжието. Дори да използувам своето, пак не бих се спасил с бягство, но бе глупаво да стоя и да чакам да ме изподупчат…
Бръкнах под туниката, напипах закрепващото ремъче, откопчах го, измъкнах пистолета и дръпнах затвора.
Мъжки глас се намеси във виковете. Долових думите: „…оскърбявате безобиден пътешественик… Откъде знаете, че не е княз в страната си? Ще трябва да разкажа на царя… Може да се помисли, че сте роби, току-що получили свобода, а не знатни юноши от благородни семейства…“
Аз се промъкнах към края на завесата от елхови иглички. Набит чернобрад конник се разправяше с момчетата. Пъпчивият каза:
— Ние просто се позабавлявахме малко.
Измъкнах се изпод клоните, приближих мястото, където лежеше шапката ми, вдигнах я и после се обърнах към непознатия:
— Радвайте се! Добре, че пристигнахте навреме, иначе играта щеше да загрубее — аз се усмихнах, като реших да се държа приветливо, независимо от чувствата ми. Само желязното самообладание би ме извадило от тази ситуация.
Конникът изръмжа:
— Кой си ти?
— Зандра от Паталипутра, който се намира в Индия. Търся философа Аристотел.
— Той ни оскърби… — започна едно от момчетата.
Чернобрадият не му обърна внимание.
— Аз съжалявам — каза той, — че твоето запознанство с царския дом бе толкова неприятно. Това дръзко момче — и посочи пъпчивия, — е Александър, синът на Филип, наследник на престола.
После представи останалите:
Хефестион бе този, който ми събори шапката, а сега държеше конете.
Неарх бе падналият от коня.
Птоломей — този, който отиде за оръжието.
А също — Харпал и флот.
— Когато Птоломей се втурна в къщата — продължи непознатият, — го попитах закъде бърза толкова. Разбрах за схватката и реших да тръгна с него. Добре, че слушат учителя си. Те не трябва да се държат недостойно дори с тебе, варварино, защото, постъпвайки така, те самите изпадат до положението на варварите. Аз се връщам в дома на Аристотел. Ти можеш да ме следваш.
Конникът обърна коня си и тръгна към Миза ходом. Шестте момчета се заеха да ловят коня на Неарх. Аз поех след него, въпреки че на места ми се налагаше да подтичвам. Пътят се изкачваше в планината и скоро започнах да се задъхвам.
— Кой си ти… о, господине? — пророних аз.
Ездачът подметна брадата си и удивено вдигна вежди:
— Мислех, че знаеш. Аз съм Антипатър, управителят на Македония.
Преди да стигне селото, Антипатър зави надясно и пое през поддържана територия, напомняща съвременен парк, където бяха издигнати доста статуи. Изглежда това бе така наречената градина на Нимфите, където Аристотел провеждаше уроците си. Ние минахме през този парк и се спряхме пред къщата.
— Аристотел — загърмя гласът на Антипатър. — Един човек иска да те види.
Излезе мъж, приблизително на моя възраст, около четиридесет години, сурово лице и тънки устни, прошарена късо подстригана брада, облечен бе в пищен химатий, голям плащ, украсен с разноцветни спирали, а на пръстите си имаше златни халки.
Антипатър ме представи, като се запъваше:
— Приятелю мой, това… е… как го наричат, от… е… някъде от Индия.
Той му разказа как ме е спасил от Александър и неговите приятели и добави:
— Ако ти скоро не научиш тези кученца да се държат както трябва, то после ще стане късно.
Аристотел внимателно ме погледна.
— Винаги е приятно да се запознаеш с човек, дошъл отдалече. Какво те е довело тук, приятелю мой?