Аристотел бе самоуверен човек и обичаше да спори, но умът му бе като попивателна и мигновено поглъщаше новите сведения, хипотези и възгледи, независимо дали бе съгласен с тях, или не. Опитах се да намеря компромисно решение между това, което знаех, и това, в което той би могъл да повярва. Затова не му разказах за летателните апарати, огнестрелните оръжия, високите по хиляда фута здания и другите чудеса на техниката. Въпреки това веднъж забелязах, че малките му черни очи внимателно ме гледат.
— Изглежда, ти не ми вярваш, Аристотел?
— Нее, нее — каза замислено. — Но ако вие, индийците, бяхте такива жабележителни ижобретатели, както ни уверяваш, те биха ижготвили крила като на Дедал и тогава ти би могъл да прелетиш направо в Македония, беж да търпиш лишенията, когато ши минал на камила преж цяла Першия.
— Такива крила са се опитали да направят, но мускулната сила на човека е недостатъчна.
— Аха. Ти донешъл ли ши нещо от Индия, което би могло да потвърди майшторштвото на твоя народ?
Отдавна очаквах този въпрос.
— Донесъл съм някои дребни приспособления — казах аз, бръкнах под туниката и измъкнах лупата. Показах му как се използува. Аристотел поклати глава.
— Жащо не ми го покажа по рано?
— Човек често си навлича нещастия, когато се опита изведнъж да измени възгледите на хората.
— Прав ши, прав ши. А какво друго ши донешъл?
Аз възнамерявах да му показвам приборите постепенно, не изведнъж, но той бе така настойчив, че трябваше да отстъпя, преди да се разгневи. Малкият телескоп не беше достатъчно мощен да види с него спътниците на Юпитер или пръстените на Сатурн, но и това, което забеляза, бе достатъчно да го убеди във възможностите на прибора.
Една от дискусиите ни в градината на Нимфите бе прекъсната от леко въоръжен конник. Без да ни обръща внимание, заговори направо на Александър:
— Приветствам те, о, престолонаследнико! Царят, твоят баща, ще бъде тук още преди залез слънце.
Настана суматоха. Всички се хвърлиха да подреждат. Ние се бяхме строили пред големия дом, когато със звън и тракане пристигна царската кавалкада. Всички носеха шлемове, украсени с гребени и развяващи се наметала. Веднага познах Филип по едното му око. Той бе висок мъж, изключително як и строен, целият покрит с белези. Гъстата му черна брада бе започнала да посивява. Той скочи от коня, прегърна сина си, небрежно поздрави Аристотел и каза на Александър:
— Ти искаш ли да вземеш участие в обсада на градове?
Александър зави от възторг.
— Тракия е покорена. Но подтиквани от атиняните, Византий и Перинт се надигнаха срещу мен. Виждаш ли, те не се нуждаят от даровете на Великия Цар. Време е, момчето ми, да помиришеш кръв. Искаш ли да дойдеш?
— Разбира се! А приятелите ми? Могат ли и те да дойдат?
— Стига да поискат и ако родителите им позволят.
— О, царю! — каза Аристотел.
— Какво ти трябва, философе?
— Аш ше надявам, че ш това обучението на прештолонашледника няма да жавърши. Той трябва още много неща да научи.
— Учението му ще продължи. Веднага ти го изпращам обратно, щом градът падне. Но момчето навлиза в онази възраст, когато е нужно да се захваща вече за работа, а не само да слуша твоите мъдри и възвишени слова. Кой е този? — единственото око на царя се впи в мен.
— Шандра от Индия, филошоф-варварин.
Филип дружелюбно се усмихна и ме потупа по рамото.
— Радвай се! Ела в Пела и разкажи на военачалниците ми за Индия. Кой знае? И там може да стъпи крак на македонец.
— Много по-важно е да получим сведения за Персия — каза един от военачалниците на Филип, красив юначага с червеникава брада. — Той неотдавна е минал оттам. Какво ще ни кажеш? Този дявол Артаксеркс още ли се държи здраво на трона си?
— Аз почти нищо не зная — казах и усетих, че сърцето ми пропада към петите при мисълта, че сега ще ме разобличат. — Минах през северните владения на Великия Цар и почти не съм влизал в големите градове. Съвсем не зная каква политика водят.