Иън Пиърс
Аркадия
На Рут, както винаги
1.
Представете си пейзаж. Окъпан в слънчева светлина, изпълнен със свеж аромат от дъжда, който валя през нощта, и спря щом пукна зората. В подножието на хълма има гъста горичка от каменен дъб, от чиито клони с ромон се стичат капки, и земята е мокра, но стабилна под краката. В далечината река, светла и блестяща, отразява яркото небе. Широка е, със синя полупрозрачна вода и почти не се разграничава от небето над нея. Само растителността маркира границата между полята и ниските хълмове край тях. Сега е топло, но по-късно ще настане жега; няма и помен от облаче. Долу край реката вече се вижда как жътвари, понесли вилите, поемат към полето, а други вече работят.
Малко момче гледа към тях. Те са далеч, но то вижда, че разговарят тихо и сериозно, бързат да се захванат с работата си за деня. Преметнало е през рамо празен кожен мях; отива за вода, която скоро ще им потрябва, веднага щом слънцето се издигне високо. Потокът е хладен, спуска се от хълмовете, които ограждат края на техния свят. Той няма представа какво има отвъд. Цялата му вселена е тук, няколко села със съперничеството помежду им, събирането на реколтата, животните и празненствата.
Той ще я напусне завинаги.
Името му е Джей. Той е на единайсет години и е напълно нормално момче, ако не броим склонността му да тормози хората с въпросите си. Защо правиш това? За какво ти е? Какви са тези неща? Незадоволимото му любопитство — смятано от възрастните за нездраво, а от връстниците му за отегчително — означаваше, че няма много приятели, но като цяло, както постоянно повтаряше майка му, не беше проблем.
Днес съзнанието на момчето е празно. Твърде прекрасно е и той знае, че топлината по гърба му и ярката слънчева светлина скоро ще изчезнат. Птиците вече се събират; подготвят се за заминаване; той не иска да губи и миг в мисли. Приближава се към потока, коленичи, за да се измие, усеща студенина по лицето и врата си, отмива потта. След това се навежда и пие, загребва водата в шепи и отпива.
Сяда отново, взира се във водата, която отразява слънцето по пътя му, слуша птиците и нежния шум от бриза в дърветата от другата страна на потока. После чува странен шум, нисък, дори почти мелодичен. Той утихва и Джей поклаща глава, след това сваля меха си за вода и започва да го пълни.
Шумът отново започва, същият тон като бученето на вятъра в капаците на прозорците през зимата. Идва от другата страна на голяма гола скала, която кара въздушния поток да се завихря по пътя си надолу по хълма. Той се изправя, изтупва пръстта от голите си колене и нагазва във водата в посоката, от която смята, че идва звукът.
На едно място част от скалата е надвиснала, а под нея има вдлъбнатина, която образува малка пещера. Вътре е тъмно, усеща се слаба, но не неприятна миризма на гниещи растения. Той се взира напрегнато, но не вижда нищо. Странно е, но нищо повече. Той не се бои.
Спомня си, че има работа за вършене и понечва да се върне през потока, за да напълни меха, но зърва ивица светлина във вътрешността на пещерата. Стресва се и примигва, но не се е объркал. Светлината се засилва. Не е ярка, просто е по-ярка от околния мрак, само леко го осветява; успява да види папратите с капеща вода от листата им, формата на скалите отзад, мъха и лишеите покрили всичко.
Тогава вижда силует на фона на светлината. Неясен, труден за различаване, но определено на човешко същество. Знае какви ли не истории за горски създания, дяволи и демони, феи и чудовища. Точно затова никой не ходи там сам, дори в мразовитата зима, когато дървата за огрев привършат. Гората е опасна за всеки, който броди из нея незащитен.
В този момент той осъзнава, че всички истории са истина; стъпалата и краката му са във властта на загадъчна сила, която им пречи да се подчинят на командата му да бяга. Опитва се да запее — друг начин за отблъскване на злото, — но от устата му не излиза и звук. Твърде късно е.
Фигурата пристъпва напред и спира. Забелязан е. Джей чувства, че трябва да падне на колене и да моли за милост, но не може да направи и това. Само стои безмълвен, разтреперан и безпомощен.
Инстинктивно свежда поглед към земята, но все пак надзърта изпод мигли. Това, което съзира, го изпълва с надежда. Пред него категорично стои фея. Има формите на момиче, малко по-голяма от него е, но лицето ѝ е мило — макар да е общоизвестно, че това може да се промени само за миг.
Той събира връхчетата на пръстите си и ги вдига към устните си, покланя се и поглежда нагоре. Феята се усмихва и той се поуспокоява. Може да направи поне това. Феите са стриктни по отношение на любезното отношение и щом веднъж приемат учтивостта, отвръщат със същото. Така беше чувал.