За нищо на света не можех да си спомня защо, но този проблясък ме накара да се почувствам неудобно. Не това беше важното; съществената подробност беше фактът, че го познавам, а нямам навик да се запознавам с представители от отдел продажби. На практика дори не ми беше разрешено да разговарям с тях. Това нарушаваше научната ни дистанцираност, така важна за нас, членовете на елита. Фамилиарността поражда презрение; могат да видят истинската ни същност.
Щом се добрах до офиса си, налях си чаша вино — само за медицински цели, лицензирано и съвсем законно — и се захванах с работа. Не отне много време да го проследя. Представител продажби, друг път! Всъщност той беше старши вицепрезидент на главния екип за проучвания на Зофани Олдмантър и един бърз поглед на последната му активност показа, че е специализирал в поглъщането на по-малки компании и приобщаването им към все по-разрастващата се империя на Олдмантър. С други думи, беше негов сътрудник; обучен наемен убиец, действащ в научната сфера.
Сега беше тук и се преструваше, че предлага санитарни материали. Изведнъж всичко доби смисъл. Бях готова най-сетне да кажа на Ханслип, че малкият ми експеримент доказа правотата ми; дори бях изпратила съобщение, в което молех за спешна среща, но осъзнах, че е твърде късно. Сега разбрах всичко и ме обзеха силни емоции. Този проект беше мой; нямаше да го изтръгне от ръцете ми.
Сдържах се колкото можах по-дълго, което беше около десетина минути, а после влетях в стаята на Грейндж, за да му се опълча. Шокът, който се изписа върху лицето му при моето влизане, беше облекчение за мен.
— Надявам се, че ме помниш. Няма да ми отнемеш машината — заявих аз и затръшнах вратата, в случай че реши да избяга.
— Моля?
В интерес на истината този тип беше доста привлекателен; изумително е какво могат да постигнат технологиите. Трябва да беше малко по-възрастен от мен.
— Тази организация произвежда само долнокачествен боклук с изключение на моята работа; на никого от последователите на Олдмантър не му стига умът и улицата да пресече дори. Ако си пропътувал осемстотин километра до блатист остров в Северозападна Шотландия, трябва да е заради моята машина. Не го отричай. Нищо друго не би привлякло вниманието на такъв мошеник.
— Няма да позволя да се говори така за господин Олдмантър.
Подмазвач, помислих си.
— А и не смятам за подходящо да обсъждам подобни неща с персонала.
Персонал? Аз? Какво е дрънкал Ханслип за мен зад гърба ми? Каква ли роля си е приписал? Че той е свършил всичко? Че идеята е била негова? Не бих се изненадала.
Реших да увелича напрежението и да избухна в сълзи. Естествено, това го докара до паника. През последните петдесет години бях научила, че неконтролираните изблици на емоция могат да причинят истински ужас в затворени пространства. Бях свикнала с тях; работата ми зависеше от стратегическата им употреба. Повечето хора биха избягали поне на километър разстояние, а Грейндж очевидно се чувстваше дезориентиран.
— О, Лушън! — изхлипах аз. — Минаха толкова много години! А ти дори не ме помниш! — странно; категорично разигравах сценка, но част от мен изпитваше истинско безпокойство, макар да не можех да разбера защо.
Буквално го виждах как търси начин да ме отпрати.
— Мили боже! Искам да кажа, ами…
Свлякох се върху канапето, захлипах в ръкава си и от време на време надзъртах крадешком, за да видя дали съм постигнала желания ефект.
Най-накрая той колебливо поддаде.
— Разбира се, че те помня — каза. — Но това беше толкова отдавна; че е потънало в забвение. Освен това следвам строги инструкции. Да изпълня сделката и да си тръгна. Няма време за лични сантименталности. Колкото и да ми се иска…
— Колко дълго ще останеш?
— Планирам да замина утре.
— Утре! — възкликнах аз, скочих на крака и заобиколих зад него. — Ще се договорите за проекта ми до утре? Та ти дори не знаеш какво купуваш.
— Разбира се, че сме наясно. Проучваме предложенията от месеци.